Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Това е много важно събитие — заяви той важно. И тържествено. — Вие, млади хора, най-достойните в тази страна, сте избрани от местните наборни комисии като доброволци да защитавате любимата ни страна от злите сили в чужбина, които искат да ни отнемат свободата. Настъпи дългоочаквания от вас тържествен момент. Вие влязохте в тази стая като обичащи удоволствията младежи, а ще излезете като истински войници. Сега ще положите клетва за вярна служба. Вдигнете дясната си ръка и повтаряйте след мен.

— Аз не искам!

— Имате право на избор — каза мрачно офицерът. — Това е свободна страна и вие сте доброволци. Можете да положите клетва. Или ако решите да не положите, което е ваше право, ще излезете през тази малка врата зад мен, която води към федералния затвор, където ще започнете да излежавате трийсетгодишна присъда за неизпълнение на демократичните си задължения.

— Вдигам ръка — изхленчи същият глас.

— Сега повтаряйте след мен: „Записвам се, по собствена свободна воля…“

— Записвам те, по собствена свободна воля…

— Ще го повторим и ще го кажем правилно, а ако следващия път не го кажем правилно, ни очакват големи неприятности.

Този път го повторихме правилно. Повтаряхме думите и се стараехме да не ги чуваме.

— Да служа предано… да уважавам всички старши офицери… смърт, ако проявя неподчинение… смърт, ако дезертирам… смърт, ако заспя на поста… — и така нататък до самия край, който гласеше: — Кълна се в името на моята майка и баща, и божеството, в което вярвам.

— Свалете ръце. Поздравявам ви. Сега вие сте войници и подчинени на военния закон. Първата заповед е да дадете доброволно по един литър кръв, тъй като неочаквано възникна нужда от кръвопреливане. Свободно.

Отслабнали от глад и умора, замаяни от загубената кръв, студената супа от юфка все още тежка като олово в стомасите ни, достигнахме до края на изпитанията. Надявахме се.

— Строй се. Продължавай напред. Всеки ще получи униформа за еднократно ползване, която ще носите, докато не ви бъде заповядано да я изхвърлите. Ще облечете униформите и ще продължите по тези стълби до покрива на сградата, откъдето транспортни средства ще ви закарат в лагера „Слимарко“ за обучение. Преди да получите униформите си, ще върнете папките. На всеки ще му бъде даден идентификационен диск с името и личния номер. По средата на дисковете има жлеб, за да могат да бъдат счупени наполовина. Не ги чупете, защото това е военно престъпление, което се наказва.

— Ако не трябва да ги чупим наполовина, защо са ги направили да се чупят? — промърморих на глас. Младежът до мен ме погледна и прошепна:

— Защото, като умреш, те ще го счупят и едната половина ще изпратят за регистриране на смъртта, а другата ще оставят в устата ти.

Защо ли, когато отидох да си получа униформата, чувствах много силен метален вкус в устата?

Осма глава

При други обстоятелства щях да се наслаждавам на пътуването с този необичаен въздушен кораб. Имаше форма на голяма пура и несъмнено съдържаше някакъв лек газ. Под подемното тяло имаше метална кабина, изкусно украсена отвън с фризове на черепи и кръстосани кости. В канали на кабината имаше вентилатори, монтирани под ъгъл да насочват движещата сила нагоре и напред: гледката от прозореца сигурно беше запленяваща. Но прозорците, които видяхме отвън, бяха отпред в пилотската кабина, докато ние, новобранците бяхме натъпкани в метална камера без прозорци. Седалките бяха от пресована пластмаса с неравности по тях и ужасно неудобни… но все пак бяха седалки. Седнах и въздъхнах с облекчение. През цялото време в приемния център не бяхме на крака само при даването на кръв. Пластмасата беше студена през тънката като хартия материя на униформата за еднократно ползване, подът — твърд през прикачените в края на униформата картонени подметки. Единственият джоб в това ужасно облекло беше една торба отпред, в която пъхнахме чантата с лични принадлежности, така че всички заприличахме на обезумели виолетови торбести животни. Бях потиснат. Но поне си имах компания. Всички бяха потиснати.

— Никога по-рано не съм се отделял от дома — изхленчи новобранецът отдясно, подсмръкна и изтри влажния си нос с ръкав.

— Аз пък съм се отделял — казах със сърдечен и весел глас. Не че се чувствах весел, но повдигането на неговия дух може би щеше да помогне да се повдигне и моя. — И е много по-добре отколкото у дома.

— Храната ще бъде скапана — проплака примирено той. — Никой не може да готви сепкукодж като мама. Тя прави най-хубавия сепкукодж в целия свят.

Кейк с лук? На каква ли странна диета се е радвал този юноша?

— Забрави за това — изчуруликах аз. — Ако в армията правят сепкукодж, той ще е отвратителен, можеш да си сигурен. Но си помисли за другите удоволствия. Много упражнения, чист въздух… и през цялото време можеш да ругаеш, да пиеш алкохол и да говориш мръсотии за момичета!

Той се изчерви, клюмналите му уши пламнаха.

— Не обичам да говоря за момичета. И не зная как да пия. Двамата с Джоджо отидохме веднъж зад хамбара и пихме бира, а после повръщахме.