Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Справедливото е, че всички имат равен шанс. Всеки може да изкара единичното обучение или да умре. Ще ви кажа нещо. — Той се наведе напред. Дъхът му беше толкова лош, че най-близкостоящите новобранци припаднаха. Сега в усмивката му нямаше никакъв хумор. — Истината е, че аз искам да умрете. Ще направя всичко, каквото мога, за да умрете. Всеки новобранец, отпратен у дома на инвалидна количка или в ковчег, спестява на правителството пари и намалява данъците. Искам да умрете сега, вместо в боя след години на усилена подготовка. Ясен ли съм?

Ако мълчанието означава потвърждение, всички го потвърдихме. Възхитих се на простодушието и яснотата на този подход. Не харесвах армията, но бях започнал да я разбирам.

— Въпроси?

Стомахът ми изкъркори силно в тишината и думите сами се изплъзнаха от устата ми.

— Да, сър. Кога ще ядем?

— Имаш здрав стомах, новобранецо. Повечето тук са прекалено потресени от военната действителност, за да искат да ядат.

— Мисля за воинския си дълг, сър. Трябва да се храня, за да бъда здрав, да бъда добър войник.

Той запрехвърля чутото в тъпия си мозък, малките свински очички се втренчиха в мен за известно време. Накрая изпъкналата му муцуна кимна в гънките от тлъстина под брадата.

— Правилно. Ти току-що пожела доброволно да донесеш храната. През тази врата зад преградата. Тръгвай!

Тръгнах. И си мислех. Лоши новини: бях в армията и нищо в нея не ми хареса. Добри новини: отивахме в Мортстерторо, където Бибз за последен път бе видяла капитан Гарт-Зенър-Зенор или каквото беше неговото име. Той стоеше начело на моя списък за отмъщение… но точно в момента работех усилено върху най-важното от моя списък за оцеляване. Гарт трябваше да почака. Отворих вратата и се озовах в малък килер с един-единствен кашон в него с етикет: ОТВРАТИТЕЛНИ-Е БОЙНИ ДАЖБИ. Това трябваше да е. Повдигнах го и ми се стори подозрително лек, за да може да нахрани всички новобранци.

— Раздай храната, кретен, не се звери на кашона — озъби се сержантът и аз побързах да се подчиня. Отвратителните-Е дажби наистина изглеждаха доста отвратителни. Сиви тухлички, увити в пластмаса. Тръгнах между виолетовите си колеги, всеки вземаше по една тухличка и я опипваше с известно подозрение.

— Тези дажби ще ви поддържат цял един ден — информира ни стържещият глас. — Те съдържат всички витамини, минерали, протеин и селитра, от които се нуждае организмът или които армията желае да получите. Отварят се като сложите нокътя на палеца си в жлеба с надпис: „Натисни с палец тук“. Капачето ще падне непокътнато и вие трябва да го запазите непокътнато. Изяждате порцията. Когато свършите, отивате до стената тук, завъртате кранчето в това положение и напълвате пластмасовото капаче. Пиете бързо, защото една минута, след като бъде намокрено, капачето загубва здравината си и се свива. Тогава навивате капачето на руло и го прибирате, за да го покажете при инспекция, защото то ще се е преобразило в противозачатъчно средство и е държавна собственост, която много дълго няма да можете да използвате, ако изобщо някога я използвате, но за която сте отговорни. Сега… яжте!

Ядох. Или по-точно се опитах да ям. Дажбата имаше твърдостта на печена глина, но беше наполовина по-малко ароматична. Дъвчех и се давех, и поглъщах да го поема преди да се втурна към кранчето. Напълних пластмасовата капачка, изпих я бързо, отново я напълних и я изпразних точно, когато тя омекна и провисна. Въздъхнах, навих я, пъхнах я в торбестия джоб и се отместих да може следващата жертва да си налее.

Докато дъвчехме храната, седалките се върнаха в нормално положение. Отпуснах се внимателно на най-близката. Не поддаде. Изглеждаше невъзможно, но комбинацията от храна и почти крайното изтощение оказаха своето магическо въздействие и аз се сгромолясах. Преди да заспя се чух да хъркам.

Блаженството на забвението свърши точно, както можеше да се очаква; седалките се прибраха и ние изпопадахме на пода в гърчеща се, стенеща маса. Изправяхме се зашеметени на крака под словесния камшик на сержанта и се опитвахме да застанем мирно върху вибриращия под краката ни под.

— Добре дошли в първия ден от останалата част на новия ви живот — изкикоти се сержантът. Тревожни стонове последваха думите му. Изходната врата се отвори. Нахлу студен и прашен вихър, а ние се запрепъвахме уморено навън да видим новия си дом.

Не беше много впечатляващ. Едно от червените и бледи слънца точно се скриваше в облак от прах на хоризонта. От разредения и студен въздух разбрах, че базата вероятно е построена на някакво високо плато. Което гарантираше честа промяна на времето и максимум неудобства за войниците. Земята потрепери, когато един космически кораб излетя в далечината, огнената струя от дюзите му беше по-ярка от скриващото се зад облака слънце. Сержантът с ръмжене ни строи и ние потръпнахме при вида на отлитащия ни въздушен кораб. Нашият мъчител размаха бележник.