Стоманеният плъх в танц със смъртта

Ще ми се да кажа, че железни нерви и страхотен самоконтрол ми помогнаха да заспя дълбоко, след като чух съобщението, с което беше вдигната на крака цялата страна да ме търси. Но това ще бъде лъжа. Не че имам нещо против една-две лъжи, бели лъжи, с които да си помогна на този свят. В края на краищата дегизирането си е чиста лъжа, а непрекъснатото лъжене, искреното лъжене, е мярка за добра дегизировка. Това си върви с работата. Но човек не трябва да лъже себе си. Независимо колко отвратителна е истината, човек трябва да се изправи пред нея открито и да я приеме. И така: никакви лъжи. Заспах, защото бях в хоризонтално положение в тъмното, добре затоплен и напълно изтощен. Паниката изостана в надпреварата със съня. Спях дълбоко и непробудно и се събудих в мрака, когато се чу някакъв странен шум.

Беше далечно шумолене, като вълни на морски бряг… или шумолене на листа от вятъра. Не, на нещо друго, също толкова познато. Някакъв усилен звук, като от стара и изтъркана грамофонна плоча, при която се чува само стържене, без самата мелодия.

В следващия миг теорията ми беше потвърдена, когато неясният и изкривен запис проникна с гръм в казармата, заедно с включване на осветлението. Вратата се отвори с трясък и, сякаш извикан от ада от този адски звук и светлина, влезе сержантът и завика с всички сили:

— Ставай! Слизай от леглата! Скатавай бельото! Слагай го в шкафчетата! Изваждай принадлежностите за бръснене! По двама в нужника! Закъснявате, закъснявате! Точно след двайсет секунди ще започне миене на помещението! Живо… живо… живо!

Действахме живо, но наистина нямаше достатъчно време. Пробих си път до вратата на клозета, заедно с други обезумели виолетови фигури, точно когато шкафчетата за дрехи на пода се затвориха и се включиха миячките. В този миг сержантът затвори вратата. От всички страни бликнаха струи студена вода и заляха най-малко половината от новобранците, които още тичаха към изхода. Те ни последваха в нужника, целите във вода и разтреперани. Униформите им за еднократно ползване започнаха да се свличат на дълги парцали, от очите им се лееха сълзи. Плачейки и хленчейки, младежите се блъскаха напред като овце. Овце, борещи се за оцеляване. Санитарните възли бяха малко и всички бяха заети. Проправих си път през тълпата, докато зърнах лицето си в крайчеца на едно изкривено огледало. Почти не можах да се позная — с тъмни кръгове под очите и бледа кожа. Но нямаше никакво време за разсъждения, за критично оценяване на положението, за логично мислене. На подсъзнателно ниво разбрах, че всичко е запланувано да стане по този начин, да се държат новобранците в подчинение, несигурни, изплашени… достъпни за промиване на мозъци или унищожение. Това разбиране достигна на малко по-съзнателно ниво и заедно с него ме обхвана гняв.

Джими ди Гриз няма да бъде унищожен! Щях да ги бия на собствената им игра, докато изляза оттук. Нямаше значение, че ме търсеха из цялата страна… докато ме открият в тази военна помийна яма, единственото, което трябваше да правя, беше да оцелея. Свръхзвуковата самобръсначка сякаш стържеше в мозъка ми, бръснейки поникналата през нощта брада. После, докато електрическата четка за зъби лазеше из устата ми, успях да пъхна ръка под един течащ кран и да си измия лицето. Отказах се от сешоара и се върнах бързо при леглото си над потъналия във вода под. Прибрах приборите за бръснене, обърнах се и сержант Клутц отново се показа на вратата.

— Излизай за проверка! — изрева той. Префучах покрай него навън в нощта. Застанах мирно под единствената светеща лампа, а сержантът се обърна и тръгна към мен с мрачно подозрение.

— Ти да не си някакъв шегаджия или нещо от този род? — извика той. Лицето му беше толкова близко до моето, че върху кожата ми полетяха слюнки.

— Не, сър! Аз много обичам службата. Баща ми беше войник и дядо ми също, и те са ми казвали, че най-доброто нещо за един мъж е да е войник и най-високият чин в армията е сержант! Точно затова съм тук. — После се наведох към него и прошепнах: — Не казвайте на другите, сър, защото ще ми се подиграват. Но аз не бях издирен от наборната комисия… дойдох доброволно.

Той мълчеше. Рискувах и хвърлих поглед към лицето му. Възможно ли беше? Наистина ли видях в ъгълчето на едното му око сълза? Наистина ли всички тези мои лъжи бяха докоснали някакво останало дълбоко в неговото садистично съзнание чувствително кътче? Не можех да съм сигурен. Във всеки случай не ме удари на място, но се обърна и се втурна към помещението да изрита изоставащите.

Докато стенещите жертви се носеха в нишка, аз се замислих за бъдещето. Какво трябва да правя? „Нищо — бързо си отговорих. — Докато не те открият, Джим, стой си невидим в редиците. И научи всичко, което можеш, за тази военна джунгла. Гледай и научавай, и дръж очите си отворени. Колкото повече научиш за тази операция, толкова по-сигурен ще си. После, когато избягаш, трябва да действаш по план, не хаотично.“ Добър съвет. Изискващ голям кураж, но въпреки това добър.