Стоманеният плъх в танц със смъртта

Гледах ужасен, докато стигнах до мястото, откъдето нямаше връщане. Когато всяко треперещо тяло пристъпеше до определено положение, по един санитар от двете страни биеха инжекции в горната част на ръката. Веднага щом иглите излезеха, жертвата биваше блъсната в гърба от униформен надзираващ звяр. След като направеше няколко крачки напред, й се правеха две други инжекции. С извити от болка ръце, обектът се подпираше на близката маса, където биваше ваксиниран. Много експедитивно.

Прекалено експедитивно за културиста. Когато отиде на определеното място, той извърна нагоре очи и падна в безсъзнание на пода. Това обаче не попречи на военната експедитивност. Двете игли се забиха, двете инжекции бяха направени. Сержантът го хвана за краката и го извлече напред, където след като получи останалите инжекции, беше изтикан настрана да се съвземе. Скърцах със зъби и се опитах стоически да приема действията на дупчещата бригада и въздъхнах.

Накрая масовият медицински преглед завърши с едно последно издевателство върху останките от лично достойнство на жертвите. Все още голи, стискащи пластмасов сак в лявата ръка и набъбваща папка в дясната, ние се затътрихме към още една опашка. От единия край на залата до другия бяха наредени бюра като в приемна зала на летище. Зад всяко бюро седеше мъж в тъмен костюм. Когато дойде моят ред, сержантът-говедар погледна през рамо и заби набития си пръст в мен.

— Ти, отивай към номер тринайсети.

Мъжът зад бюрото носеше очила с дебели рамки, както и всички други, забелязах аз. Може би щяха да ни преглеждат очите и ако прегледът покажеше, че очите ми не са наред и аз щях да изглеждам така. За пореден път взеха папката ми, пъхнаха друг печатен лист… и установих, че малки червени очички ме гледат през дебели лещи.

— Обичаш ли момичета, Джак?

Въпросът ме завари съвсем неподготвен. Все пак той изкара в съзнанието ми сладкия образ на Бибз, който замъгли медицинската гавра около мен.

— Можете да бъдете сигурен, че ги обичам — мигновено отговорих аз. Отговорът беше записан.

— Обичаш ли момчета?

— Някои от най-добрите ми приятели са момчета. — Започнах да се досещам накъде бие този глупак.

— Така ли? — Отметка с молив, последвана от друг въпрос. — Разкажи ми за първия си хомосексуален акт.

Зяпнах от изненада.

— Не мога да повярвам на чутото. Да не би това да е някакъв психиатричен преглед?

— Не се будалкай, момче — озъби се той. — Отговори на въпроса.

— Трябва да ви отнемат лекарската диплома за некомпетентност… ако изобщо имате такава. Вероятно съвсем не сте психоаналитик, просто сте срочно служещ, преоблечен като лекар.

— Сержант! — извика той с накъсан глас, целият почервенял. Зад мен се чу тропане на крака. — Този тип отказва да отговори на въпрос.

Почувствах остра болка по голите си крака отзад. Изревах и скочих настрана. Сержантът отново вдигна тънък бастун и облиза устни.

— Засега това е достатъчно — спря го преглеждащият ме лекар. — Ако отговаря правилно на въпросите.

— Да, сър — казах аз и застанах мирно. — Няма нужда да повтаряте въпроса. Първият ми такъв опит беше на дванайсет години, когато с помощта на големи гумени ленти и четиринайсет други момчета…

Продължих в този дух, докато той драскаше щастлив, а сержантът промърмори нещо разочарован и се отдалечи. Когато формулярът беше запълнен с последната измислица, бях освободен и ми бе заповядано да отида при другите. Отново ни откараха при асансьорите, натъпкаха ни голи в групи по четирийсет. Вратите се затвориха за спускане. После се отвориха за излизане.

Очевидно на погрешен етаж. Ужасените ни очи видяха бюра и пишещи машини. На всяка работеше по една млада дама. Чу се шум като от пърхане на криле, когато всички поставиха папките пред най-важните си органи. Температурата на въздуха нарасна, тъй като всички се изчервиха. Единственото, което можехме да направим, беше да стоим почервенели от смущение, да слушаме безспирното тракане на клавишите на пишещите машини и да очакваме към нас да се обърнат глави, нежни женски очи да ни погледнат. След около четиринайсет и половина години вратите отново бавно се затвориха.

Когато този път се отвориха, нямаше жени, само вече познатото тяло на друг животински сержант. Чудех се какви деформирани гени в населението са създали толкова много садомазохисти с дебели вратове, ниски чела, стомаси като бъчви.

— Излизай — изрева той. — Излизай, излизай, в групи по десет, първите десет през тази врата. Следващите десет през следващата. Не единайсет! Не можеш ли да броиш, тъпако! — Последва вик от болка при отново наложената дисциплина. Моята група от десет жертви влезе в силно осветена стая и се нареди на опашка. Стояхме пред бяла стена, на която беше окачено отблъскващо червеникаво-кафяво-зелено знаме, безвкусно украсено с черно чукче. Един офицер със златни нашивки на раменете го изправи и застана зад него.