Стоманеният плъх в танц със смъртта

Пътят ни минаваше покрай много други барове и Джак надзърташе във всеки един. Попадна на търсения човек в петия и ми махна да го последвам. Мястото беше тъмно, пълно с пушек. От всички страни гърмеше силна музика. Джак ме отведе в дъното на салона, в ниша, където музиката не беше толкова силна, колкото крещящите раирани дрехи, с които бе облечен един дебел мъж. Беше се отпуснал назад на тежък стол и пиеше отровна зелена напитка.

— Здравей, капитане — поздрави го моят водач.

— Умирай бързо, Джак. Не те искам тук.

— Не го казвай дори и на смях, капитане. Намерих ти добра сделка, мисия на милосърдие. Този младок е на крачка от казармата. Нуждае са от нов документ за самоличност.

Мъничките очички ме погледнаха.

— Колко имаш, младок?

— Джак каза едно и половина за него, десет за теб. Вече му платих неговия дял.

— Джак е лъжец. Дванайсет е цената и аз му давам неговия дял.

— Имаш ги.

Сделката се извърши моментално. Аз му дадох парите и той ми подаде мръсна пластмасова калъфка. Вътре имаше неясна снимка на младеж, който беше далеч от моята възраст, заедно с други жизнени факти, включително рождена дата доста различна от моята.

— Според този документ съм едва петнайсетгодишен! — възразих аз.

— Имаш детинска физиономия. Ще мине. Махни няколко години… иначе отиваш в казармата.

— Вече се чувствам по-млад. — Сложих документа в джоба си и станах. — Благодаря за помощта.

— На твоите услуги. Докато имаш с какво да плащаш.

Напуснах бара, пресякох улицата, намерих един тъмен вход и се пъхнах в него. Чаках малко, защото Джак излезе наскоро след мен. Тръгнах след него малко по-бързо. Настигнах го, той чу стъпките ми и се обърна.

— Аз съм, Джак, не се безпокой. Искам да ти благодаря за услугата.

— Да, разбира се, правилно. — Той насочи поглед към пустата улица.

— Трябва да ми направиш и друга услуга, Джак. Дай да видя твоя документ за самоличност. Искам да го сравня с моя, да съм сигурен, че не е фалшив.

— Капитанът не е способен на такова нещо.

— Искам да се уверя. — Камата ми лъсна на уличната светлина, той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и ми подаде прилична на моята калъфка. Разтворих я да я погледна на уличната светлина, после му я върнах. Джак обаче беше недоверчив тип. Той я погледна, преди да я пъхне в джоба си… и провеси устна.

— Не е моят… твоят е!

— Вярно. Размених ги. Ти ми каза, че документът за самоличност е добър. Значи можеш да го използваш.

Протестите му заглъхнаха зад мен, тъй като вървях нагоре по хълма, далеч от брега. Към по-добра среда, без престъпници. Бях много доволен от себе си. Документът за самоличност може и да беше добър… и тогава Джак нищо не губеше. Но ако бе фалшив, проблемът беше негов, не мой. Много безпристрастно решение. И вървях в правилна посока. Щом се отдалечих от брега, нещата станаха по-хубави, сградите по-високи, улиците по-чисти, светлините по-силни. А аз по-уморен. Друг бар ме покани и неусетно се озовах вътре. Беше с кадифени завеси, меки светлини, кожена тапицерия, по-красива сервитьорка. Тя не беше впечатлена от дрехите ми, но се впечатли от бакшиша, които й дадох, когато пристигна с бирата ми.

Много малко време можах да й се наслаждавам. Този град бъкаше от полиция. Проклетите прасета вървяха на двойки. На вратата се появиха двама и сърцето ми падна в петите. Но за какво се безпокоях? Документът ми за самоличност беше в ред.

Те обиколиха салона, провериха документите за самоличност на присъстващите и накрая дойдоха до моята маса.

— Добър вечер, господа — опитах се да се подмажа аз.

— Покажи си документите за самоличност.

Усмихнах се и подадох калъфката. Взе я един с червени ноздри, разтвори я и изръмжа от удоволствие.

— Погледни на кого попаднахме. Това е Джак, избягал е от своя район. Не е хубаво така, Джак.

— Това е свободен свят!

— Не и за теб, Джак. Всички знаем за сделката, която си направил с пристанищната полиция. Стой си там, топи приятелите си и никой няма да те закача. Но сега си извън твоя район, Джак.

— Веднага се връщам — обещах аз и се надигнах с разтреперани колене.

— Много е късно — казаха в един глас двамата и щракнаха белезниците на ръцете ми.

— Прекалено късно — потвърди прасето с червените ноздри. — Вече си извън бизнеса, Джак, и отиваш в казармата.

Този път бях излязъл малко по-умен, отколкото беше добре за мен. Изглежда моята нова и вълнуваща военна кариера току-що бе започнала.

Седма глава

Килията беше малка, леглото твърдо, но аз не се оплаквах. След напрегнатия ден единственото, което желаех, беше да спя. Сигурно съм захъркал, още щом се стоварих върху брезентовите постелки. Не си спомнях лицето ми да е докосвало възглавница. Спал съм като пребит. Събудих се, когато през решетката на прозореца се провря сноп светлина. Чувствах се в добро настроение и отпочинал, докато не си спомних къде се намирам. Обзе ме униние.

— Е, можеше да бъде и по-лошо — казах си весело.