Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Как? — озъбих се обезсърчен. На този въпрос нямаше лесен отговор. Стомахът ми къркореше от глад и жажда и мрачното ми настроение се върна. — Лигльо — присмях се сам на себе си. — Бил си и по-зле. Взеха ти камата, но нищо друго. Останаха ти парите, документите за самоличност. И шперцът — добавих наум аз. Наличието на този малък инструмент оказа върху мен сгряващ ефект, подкрепи надеждата за евентуално бягство.

— Гладен съм! — извика един младежки глас, последван от тракане на решетка. Други гласове подеха вика.

— Искаме храна. Ние не сме престъпници!

— Мами винаги ми носеше храната в леглото…

Не бях много впечатлен от последния хленч, но споделях общото отношение. Присъединих се към протеста.

— Добре, добре, млъкнете — извика един по-стар и по-груб глас. — Кльопачката идва. Не че я заслужавате, банда бегълци от военна служба.

— Тя пък една храна… няма никаква опасност в армията да надебелеем.

Погледнах по посока на гласа да видя последния говорител; той прояви малко повече смелост от останалите протестиращи. Не се наложи да чакам много дълго, макар че почти не си заслужаваше. Студена супа от юфка със сладък червен боб не беше моят идеал за започване на деня. Чудех се, какъв ли ще бъде края.

Имах много време за чудене, защото след времето за храна в менажерията бяхме оставени сами. Гледах напукания таван и започнах бавно да разбирам, че погледнат по-внимателно, късметът ми не беше толкова лош, колкото изглеждаше. Бях жив и здрав в Невенкебла. Очакваше ме обещаваща кариера. Щях да изуча особеностите на това общество, може би щях да се добера до Гарт… или генерал Зенър, ако Бибз бе чула правилно името. Той беше в армията и много скоро аз също щях да постъпя в армията, който факт можеше да се окаже в моя полза. И имах шперц. Когато дойдеше моментът, можех да изчезна. Но колко лошо може да е в армията? Бях служил като войник на Спиовенте и обучението там можеше да ми бъде добре дошло.

О, колко сме склонни да се самозалъгваме.

Някъде около пладне, когато моята страхлива група от другари по съдба взе да вие за повече храна, започнаха да се отварят врати на килии. Когато ни заповядаха да излезем от клетките и ни хванаха един за друг с белезници в дълга гирлянда от маргаритки, виенето премина в протестни викове. Бяхме около дузина, приблизително на еднаква възраст и с мрачни изражения. Очакваше ни тъмно, неизвестно бъдеще. С много препъване и ругатни ни поведоха от блока с килиите в двора на затвора, където ни чакаше зарешетена кола да ни откара към нашата съдба. След като ни натовариха, захранваната с гориво или акумулатор кола подкара тихо по претъпканите градски улици. Дрехите на хората бяха малко по-различни, превозните средства с необичайни форми, но това можеше да бъде всеки свят с развита технология. Нищо чудно, че се бяха изолирали от останалата част от тази изостанала планета. Егоистично, но разбираемо.

За закоравелите престъпници не бяха предвидени никакви деморализиращи удобства: бяхме се вкопчили за решетките и при всеки завой се блъскахме един в друг. Слаб, тъмнокос младеж, хванат за лявата ми китка, въздъхна развълнувано и се обърна към мен:

— От колко време бягаш? — попита той.

— Цял живот.

— Много странно. Само шест месеца от рождения ми ден, шест кратки месеца. И край.

— Не отиваш на заколение… просто влизаш в казармата.

— Каква е разликата? Брат ми влезе миналата година. Тайно ми изпрати писмо. Тогава реших да избягам. Знаеш ли какво беше написал…?

Той отвори широко очи и потрепери, но преди да може да продължи колата спря и ни заповядаха да слезем.

Гледката на улицата беше такава, че щеше да достави радост на всеки садист. На площад пред висока сграда бяха струпани различни транспортни средства. От тях слизаха стотици, може би хиляди отчаяни млади мъже. Само нашата малка група беше окована в белезници… останалите стискаха в ръце жълти повиквателни, които решаваха съдбата им. Неколцина имаха достатъчно сили да се присмеят на белезниците ни, но под дружните подигравки от наша страна млъкнаха. Ние поне бяхме направили някакъв опит, независимо колко слаб, да се спасим от военната каторга. Изглежда това беше без значение и за властите. Те не се интересуваха как бяха успели да ни съберат. След като влязохме в сградата, затвориха вратата, свалиха ни веригите и ни строиха при другите. Безличната военна машина щеше да ни погълне.

Отначало не изглеждаше толкова лошо. Редиците с младежи пристъпваха към бюра, зад които седяха закръглени жени, които можеха да ни бъдат майки или учителки. Всичките бяха посивели и носеха очила, над които гледаха, когато не чукаха с два пръста на пишещите си машини. Най-накрая дойде и моят ред и жената ми се усмихна.

— Документите, моля, млади човече.

Подадох й ги и тя написа данни, имена и неверни факти в няколко формуляра. Видях кабела, който водеше от пишещата й машина до централния компютър и разбрах, че всичко се записва и обработва и там. Бях щастлив, като гледах как се въвежда фалшивата самоличност; когато ми омръзнеше военната служба, исках да изчезна от армията.