Стоманеният плъх в танц със смъртта

Полицейско разследване. Просто са си прегледали пощата. Започвах да мисля, че изпращането на дрехите от центъра за приемане на новобранци до полицейския участък съвсем не е толкова забавно, колкото ми изглеждаше навремето. Появиха се смущения и говорителят изчезна от екрана, за да бъде заместен от друг офицер.

— Сега чуйте това — извика той. — От този момент цялата база се блокира. Повтарям, базата Мортстерторо е блокирана, вратите са запечатани, самолетните полети — отменени. Шпионинът, който е кацнал в Мархавено, е идентифициран като новобранец, изпратен в тази база. Ето снимката му.

Сърцето ми пропусна един-два удара, после се успокои, когато на екрана се появи неясна снимка на Джак. Все още бях едни гърди пред тях. Скоро щяха да открият, че Джак5138 вече не е в базата и ще започнат да търсят другаде. Взех си питието и се върнах при масата да погледна в широко отворените очи на Мортън.

— Искаш ли едно питие? — попитах го аз, преди да си е възвърнал дар словото. Той изгъргори и посочи към екрана.

— Чу ли? — казах и го ритнах под масата. — Никакъв шпионин не е, щом е позволил да го приберат в казармата. Шпионин! Обзалагам се пет към едно, че преди да мръкне ще го хванат и разстрелят. — Когато Мортън малко се поуспокои, прошепнах: — Ще им трябва много време да претърсят тази бара…

— Не, няма… защото знаят къде да търсят. Сега те знаят кой си ти, Джак. Ще отидат при сержант Клутц, който ще им каже, че те е предал на ефрейтор Гоу. После ще намерят Гоу и…

— И тогава следата ще се изгуби. Ще им трябват дни да претърсят такъв голям лагер. И след като не намерят шпионина при първото търсене, ще започнат отново. Не им стига пипе, за да използват компютъра за проверка на списъците.

— Внимание! — извика говорителят от екрана и размаха лист хартия. — Току-що получих тази нова информация. Шпионинът — заедно с един съучастник — са успели да се прехвърлят от тази база, като са използвали незаконно компютъра на базата. Всички компютърни оператори са арестувани и вероятно ще бъдат разстреляни.

Обърнах настрана глава, не можех да гледам Мортън в очите.

— Сега, когато знаят къде да търсят, колко дълго ще трябва да търсят, за да открият, че никога не сме били в този ешелон? — попита Мортън. — И когато открият, че един ефрейтор и един сержант, които фактически са били в този ешелон, не са в него и все още са в базата…

— Колко дълго? — засмях се аз, но в смеха ми прозвуча тревожна нотка. — Може би дни, седмици, кой може да каже.

— Колко дълго?

Въздъхнах дълбоко.

— Те имат някои мощни програми. Добра охрана. Бих казал, че разполагаме с може би трийсет минути, преди да започнат да ни търсят.

Мортън потрепери, сякаш през тялото му бяха преминали десет хиляди волта и започна да се надига. Пресегнах се и го натиснах да седне, после погледнах към бармана. Той зяпаше в телевизора.

— Прав си — признах. — Ще се махнем оттук, но бавно. Стани. И ме последвай.

Когато тръгнахме към вратата, барманът погледна към нас.

— Къде е постройката за транзитните? — попитах.

— През задната врата, надясно. До скоро.

— Да. До скоро.

Излязохме от задната врата и завихме надясно. Беше започнало да се смрачава, което може би щеше да ни помогне.

— Имаш ли план? — попита Мортън и в гласа му прозвуча тревога.

— Разбира се — отговорих аз и го ударих по гърба. — Всяка стъпка е планирана. Действаме точно по плана.

Долових принудена веселост в гласа си. Надявах се, че Мортън не я е забелязал. Той трябваше да мисли, че зная какво върша, иначе може би щеше да капитулира. Беше бяла лъжа за поддържане на неговия дух.

Но какво щеше да помогне за поддържане на моя дух? За момента се крепях, но чувствах, че паниката чука на моята врата и е готова да влезе. Държах я заключена. Вървяхме по улицата, сред други военни. Колко ще продължи това? Въпросът съдържаше и отговора: не много. Паниката направи още една крачка напред.

Бях чувал да казват, че когато човек знае, че ще бъде обесен, той се концентрира. Аз нямаше да бъда обесен, поне не сега, но отвратителният дъх на военния съд във врата ми почти ме доведе до такова концентриране. До толкова, че когато мина един офицер, се обърнах да го погледна. Обърнах се и спрях, докато той изчезна в тълпата. Мортън леко ме дръпна за ръката.

— Какво гледаш? Има ли нещо?

— Няма нищо. Всичко е наред. Зная точно какво трябва да правим.

— Какво?

— Просто върви с мен. Зная, че е назад в тази посока, забелязах го, когато отминахме.

— Какво, какво?

— ЕОК. — Преди той да може да каже отново „Какво? Какво? Какво?“ обясних: — Ергенските офицерски квартири. В които живеят офицерите, когато не са пияни или не превръщат в ад живота на войниците. Там отиваме. Там.

Посочих към силно осветената сграда, с часови на предния вход, от който излизаха офицери в богата военна премяна.

— Това е истинско самоубийство! — възкликна Мортън. В гласа му отново се появиха признаци на хистерия.