Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Веднага вдясно, новобранец! — Изкомандвах и двамата завихме в първия коридор с военна точност. Там един лейтенант се решеше пред огледало. Нейната коса, разбрах аз, когато тя се обърна и ме погледна.

— Що за тъпа глава имате, ефрейтор? Не видяхте ли на външната страна на вратата да пише, че е само за жени?

— Извинявайте, сър, мадам, в коридора е тъмно. Проблем със зрението. Ти, новобранец, защо не прочете правилно надписа? Махай се оттук и отивай право при военния полицай.

Блъснах Мортън пред мен и затворих вратата. Коридорът пред нас беше празен.

— Да вървим! Колкото се може по-бързо, без да правим впечатление.

Навън през вратата, по стъпалата и зад ъгъла, и зад друг ъгъл. Темпото беше започнало да си казва думата. Подпрях се на близката стена. По лицето ми течеше пот и капеше от носа ми. Избърсах го с една от ненужните хартии, които още носех… после погледнах двата нови листа със заповеди и се усмихнах; Мортън зейна.

— Свобода и оцеляване — изкикотих се аз. — Заповеди за заминаване или по-скоро анулиране на заповеди за отпътуване. Най-после сме спасени.

— Нямам ни най-малка идея за какво говориш.

— Извинявай. Нека да ти обясня. Що се отнася до армията, ние вече не сме в тази база, а сме изпратени във форт Абомено. Там ще ни търсят, но ще им бъде трудно да ни намерят. За да бъдат бройките на телата точно, двама войници, които са в този контингент, които физически са в този състав, са извадени от списъка. Това са техните заповеди, ефрейтор, реших, че малко по-висок чин няма да навреди. Както можеш да видиш, аз сега съм сержант. Ние ще заемем техните квартири, ще ядем тяхната храна, ще получаваме тяхното възнаграждение. Ще минат седмици, може би месеци преди грешката да бъде открита. Дотогава ние отдавна ще сме изчезнали. Сега… дали да не започнем новите си кариери като низши офицерски чинове?

— Страхотно — каза Мортън, затвори очи и се олюля. Щеше да падне на земята, ако не бях там да го задържа до стената. Кимнах в знак на съгласие.

— Аз самият се чувствах до известна степен по същия начин. Наистина беше необикновен ден.

Единайсета глава

Умората не беше важна, жаждата също… макар че и двете ме бяха налегнали и ми изпращаха категорични послания. Да бъдат пренебрегнати. Чинът си има своите привилегии и ние нямаше да се радваме на тях, ако не приемахме и ограниченията. Разтърсих Мортън, докато не отвори очи и ме загледа тъпо.

— Едно последно усилие, Морт. Отиваме във военния магазин, за чиито шеметни радости бяхме слушали и там ще похарчим малко пари. Когато направим това, ще бъдем свободни души и ще ядем, и ще пием, и ще се отпуснем. Готов ли си?

— Не. Чувствам се смазан, небръснат, мъртъв. Не мога да се помръдна. Ти върви. Аз няма да мога…

— Тогава просто трябва да те върна на сержант Клутц, който току-що дойде и стои зад теб.

Той подскочи и изпищя от ужас, краката му вече търчаха, преди да е докоснал земята. Хвана се.

— Извинявай за шегата. Тук няма никакъв Клутц. Излъгах те, за да повиша адреналина ти. Да тръгваме.

Тръгнахме. Бързо, преди този прилив на енергия да спадне. Издържа чак до военния магазин, където го подпрях до една стена наблизо и му подадох документите, които държах.

— Стой тук, новобранец, и не мърдай, не изпускай тези документи, иначе жив ще те одера, а може да ти се случи и нещо по-лошо.

Бутнах документите в безжизнените му ръце и прошепнах:

— Кой номер куртка носиш?

След много мигане от негова страна и повтаряне на въпроса от моя успях да измъкна необходимата ми информация.

Направих покупките от един отегчен чиновник, прибавих няколко нашивки и туба лепило, платих всичко с част от парите на Гоу — благодаря ти, ефрейтор Гоу — и отведох Мортън в района на вещевия склад. До нужника, свободен през това време на деня.

— Ще използваме кабината един по един — казах аз. — Не искаме някой да си направи погрешни заключения. Свали тази полева униформа и облечи новата. Действай.

Докато той се преобличаше, аз залепих върху моите ефрейторски нашивки на ръкавите сержантски. Когато Мортън излезе, оправих вратовръзката му и залепих и неговото повишение на ръкава му. Старата му полева униформа отиде на боклука, заедно с листовете, след което влязохме в сержантския бар.

— Бира… или нещо по-силно? — попитах аз.

— Не пия.

— Сега ще пиеш. И ще псуваш. В армията си. Седни там и се хили като ефрейтор, веднага се връщам.

Поръчах две двойни неутрални питиета от зърно и няколко бири, сипах етиловия алкохол в бирата, опитах резултата да се уверя, че не е загубил градус и се върнах на нашата маса. Мортън пи, както му заповядах, очите му се разшириха, задави се, после отново пи. Когато пресуших половината от чашата си и въздъхнах щастливо, цветът на бузите му се беше върнал.

— Не зная как да ти благодаря, какво да кажа…

— Тогава не казвай нищо. Пий. Онова, което направих, беше да спася собствената си кожа, а ти просто се съгласи да ми правиш компания.

— Кой си ти, Джак? Откъде знаеш как да правиш нещата, които направи?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм шпионин, изпратен тук да науча военни тайни?

— Ще ти повярвам.