Стоманеният плъх в танц със смъртта

Свалих обувките, смъкнах му панталоните… и изсвирих. Бельото му беше с втъкана златна нишка. Богатите са си богати. Беше случайност, чиста случайност, че теглото му бе съвсем малко над нормата при охолния му живот. Мускулите ми заеха мястото на неговите тлъстини и униформата ми стана, сякаш беше шита за мен. С изключение на обувките; Гоу имаше много малък крак. Трябваше да мина с моите ботуши. Изпразних джобовете му и намерих много пари, и кутия с лоши на вид пури и малко джобно ножче. Последното свърши чудесна работа при нарязване на дрехите ми на ленти, с които завързах здраво ефрейтора и напъхах парцал в устата му. Дишаше свободно през носа, така че съвестта ми беше чиста — нямаше да умре от задушаване.

— Ще го убиеш ли? — попита Мортън.

— Не, но искам да мълчи, докато приведа в изпълнение следващата част от плана. — Бях радостен, че Мортън не попита каква ще е тя, тъй като и аз самият още не знаех. В стаята нямаше никакъв шкаф, където да скрием ефрейтора. Бюрото… него трябваше да използвам!

— Мортън, застани с гръб към вратата и действай като ключалка — заповядах аз. — Ако някой се опита да отвори, натискай силно.

Докато той подпираше вратата в качеството си на ключалка, аз издърпах бюрото обратно на мястото му и примъкнах вързания ефрейтор под него. По навик прегледах чекмеджетата на бюрото. Цялото беше празно, с изключение на най-горното, в което имаше папка с книжа. Пъхнах я под мишница. После отстъпих назад и огледах свършеното. Чудесно. Ефрейторът не се виждаше. Всеки, който погледне в стаята, ще помисли, че е празна.

— Сега… какво по-нататък? — казах аз весело. После почувствах, че усмивката ми изчезна от лицето.

— Да! — съгласи се с готовност Мортън. — Какво ще стане по-нататък?

Стегнах се, взех се в ръце и се опитах да мисля конструктивно.

— Първо… няма връщане. Затова да потърсим начин да продължим. Когато намерят ефрейтора, много бързо ще открият имената ни. Ето защо дотогава трябва да имаме нови имена. Което означава, че трябва да отидем в отдел „Личен състав“ и да направим някои промени.

Сега Мортън бързо мигаше.

— Джак, друже мой, не се ли чувстваш добре? Не разбирам нито думичка от онова, което казваш.

— Няма значение… достатъчно е аз да го разбирам. — Изпразних пистолета, сложих патроните в джоба си, а изпразненото оръжие в чекмеджето. — Тръгвай пред мен и прави каквото ти заповядам. Хайде! Открехни вратата и погледни дали брегът е чист.

Беше чист. Продължихме навън, марширувайки по войнишки. Стисках документите. Мортън отчаяно се държеше за останките от разума си. Раз-два, раз-два. Завихме зад ъгъла и се озовахме почти право в ръцете на военен полицай с червена барета.

— Отделение, стой! Свободно! — изкрещях аз. Мортън спря със силно олюляване и разтреперан погледна към военния полицай. — Поглед напред! — изревах аз. — Не съм ти разрешил да извръщаш очи.

Военният полицай, умен по военному, не ни обърна никакво внимание, докато не му извиках:

— Спри там, редник.

— Аз ли, ефрейтор? — попита той и се обърна.

— Доколкото виждам ти си единственото нещо, което се движи. Джобът ти не е закопчан. Но днес съм великодушен. Покажи ни постройката на „Личен състав“ и продължавай.

— Право напред, минавате покрай трибуната за оркестъра, вляво покрай килията за измъчване и сте там. — Той побърза напред, опипвайки джобовете си да намери кой не е закопчан. Мортън трепереше и се потеше, а аз го потупах по гърба.

— Успокой се, друже. В армията, ако човек има чин, може да прави каквото си иска. Готов ли си да продължим?

Той кимна и тръгна напред. Вървях подир него, крещях команди на ъглите, отмервах такта, бях шумен, противен и оскърбителен, за да не правя впечатление. Тъжна подробност от действителността на войнишкия живот.

Зданието, в което се помещаваше „Личен състав“, беше голямо и внушително с много надписи „към“ и „от“ на входа. Когато тръгнахме към него, Мортън изведнъж спря, погледна ме и запита колебливо:

— К-какво ще правиш сега? — Видях, че трепери от страх.

— Отпусни се, приятелю, всичко е под контрол — отговорих аз и прелистих документите, за да прикрия тази невоенна пауза. — Просто ме следвай, прави каквото ти казвам и след няколко минути ще изчезнем безследно.

— Наистина ще изчезнем безследно, ако влезем там! Ще ни хванат, ще ни измъчват и накрая ще ни убият…

— Тихо! — извиках в ухото му и той политна напред като покосен. — Няма да говориш. Няма да мислиш! Само ще се подчиняваш или ще затънеш в този зандан толкова дълбоко, че никога вече няма да видиш светлината на деня!

Един минаващ сержант ми се усмихна и кимна одобрително. Разбрах, че съм на прав път. Не исках да правя това с Мортън, но нямах избор.

— Лявото рамо напред… ходом марш!

Беше пребледнял, извърнал нагоре очи, в главата — никаква мисъл. Можеше само да изпълнява заповедите ми. Изкачихме стъпалата, минахме през входа и се отправихме към застаналия на пост въоръжен военен полицай.

— Свободно! — извиках аз и се обърнах към полицая. — Ти там… къде е транспортният отдел?

— Втория етаж, стая две-нула-девет. Мога ли да видя пропуска ви, ефрейтор.