Стоманеният плъх в танц със смъртта

Погледнах го хладно, докато ровех из документите, които носех, бавно плъзнах поглед към ботушите му, после отново вдигнах очи. Стоеше мирно, леко трепереше. Разбрах, че е нов в тази игра.

— Мисля, че никога не съм виждал по-мръсни ботуши — изсъсках аз. Той погледна надолу, аз подадох обърнатите надолу документи. — Ето пропуска. — Когато вдигна очи, папката с документите беше затворена.

Полицаят се накани да каже нещо, но аз го погледнах строго и той посърна.

Обърнах се пъргаво настрана и щракнах с пръсти на Мортън, след това се отправих към стълбите. Постарах се да не обръщам внимание на капчиците пот по челото ми. Работата беше много деликатна… и още не беше свършена. Видях, че Мортън трепери и се запитах докога ще издържи. Но сега нямаше връщане назад. Отворих вратата на стая 209 и го бухнах вътре. До стената имаше пейка. Посочих му да седне.

— Седни там и чакай, докато не те извикат — наредих аз, после се обърнах към чиновника на рецепцията. Той говореше по телефона и махна неопределено към мен. Зад него имаше редици от бюра и работещи върху тях войници. Никой не ми обърна внимание, разбира се.

— Да, сър, веднага ще се заема — отговори раболепно чиновникът на рецепцията. — Може би е компютърна грешка, капитане. Ще ви се обадя. Много съжалявам.

Чух как телефонът на отсрещната страна се затвори.

— Негодник! — изръмжа той, сложи слушалката обратно и ме погледна. — Какво има, ефрейтор?

— Дошъл съм тук, ефрейтор, за да се срещна със сержанта по транспорта.

— Той е у дома си по семейни причини. Канарчето му е умряло.

— Не искам да слушам никакви отвратителни подробности за личния му живот, войник. Кой го замества?

— Ефрейтор Гамин.

— Кажи на ефрейтора, че отивам при него.

— Правилно, правилно. — Той вдигна телефона. Минах покрай него, отидох до вратата с надпис „СЕРЖАНТ ПО ТРАНСПОРТА. НЕ ВЛИЗАЙ!“ и я отворих. Слабият, тъмен човек на компютърния терминал вдигна глава и се намръщи.

— Вие ли сте ефрейтор Гамин? — попитах аз, затворих вратата и отново размахах документите. — Ако сте вие, имам добри новини за вас.

— Аз съм Гамин. Какво има?

— Отнася се за заплатата ви. Ковчежникът казва, че е открил натрупана компютърна грешка и вие имате да получавате може би двеста и десет големи. Искат да отидете там и това да се оправи.

— Знаех го! Те правят двойни отчисления за осигуровка и пране.

— Тъпи глави. — Предположението ми се оправда; не може да има жив човек, особено в армията, който да не е сигурен, че има грешки във фишовете му за възнаграждение. — Бих ви посъветвал да си приберете вземанията, преди там отново да изгубят парите. Мога ли да използвам телефона ви?

— Натиснете деветка за външна линия. — Той пристегна вратовръзката си и се пресегна за палтото… после спря и извади ключа от терминала. Екранът угасна. — Бас държа, че ми дължат повече. Искам да видя ведомостите.

Зад бюрото му, за моя радост, имаше втора врата и той излезе през нея. В момента, в който я затвори, отворих другата и подадох глава. Когато чиновникът на рецепцията вдигна глава, аз се обърнах и извиках през рамо:

— Искате ли и той да дойде, ефрейтор? — Кимнах и се обърнах. — Новобранец, ела тук.

Мортън скочи при звука на моя глас и забърза напред. Затворих и заключих вратата зад него.

— Настани се удобно — казах, свалих ботуша си и затърсих в него шперца. — Никакви въпроси. Трябва да действам бързо.

Той се отпусна на един стол и мълчаливо се опули, а аз внимателно се заех с ключалката, докато терминалът отново оживя.

— Меню, меню — промърморих и пръстите ми заиграха по клавиатурата.

Всичко вървеше по-гладко и по-бързо, отколкото се бях надявал. Който и да е писал програмата, явно е имал предвид, че ще се използва от малоумни. Може би е бил прав. Във всеки случай менюто ме водеше стъпка по стъпка чак до текущите заповеди за прехвърляне.

— Ето ни, напускаме днес по обяд, след няколко минути. Форт Абомено. Бързо казвай малкото си име и сериен номер, Мортън.

Сложих марката с личния си номер пред себе си, докато въвеждах цялата изисквана информация. Иззвъня звънец и принтерът избълва листове хартия.

— Чудесно! — Усмихнах се и от мускулите ми се свали известно напрежение: подадох му ги. — За момента сме спасени, защото току-що тръгнахме за форт Абомено.

— Но… ние сме все още тук.

— Само телом, моето момче. За документа, а армията вярва на документите, ние отпътувахме. Сега правим бройката на онези тела точна. — Прочетох заповедите за експедиране, елиминирах две имена, после се обърнах обратно към терминала и бързо въведох данните. Трябваше да свършим преди ефрейторът да се е върнал. Принтерът изпухтя тихо и се появи един лист, после друг. Грабнах ги, заключих терминала и махнах на Мортън да става.

— Да тръгваме. От задната врата. Щом излезем от тази сграда, ще ти кажа какво става.

Някой идваше по стълбите, някакъв ефрейтор. Сърцето ми прескочи два удара, преди да видя, че не е въпросният ефрейтор. После долу в залата до входната врата… да, това беше ефрейтор Гамин, който се качваше по стълбите с много зъл израз на лицето!