Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Съвсем лесно ще стане — излъгах го аз. — Няма да влезем в сградата през този вход. Самоубийство е, както каза ти. Но освен преден вход, сигурно има и заден. И от масовото излизане от тази офицерска змийска дупка изглежда, че тази вечер всички са дежурни. Всички, освен нас. — Изкисках се мрачно и той ме погледна с крайчеца на очите си, сякаш бях полудял. Може би наистина бях полудял. Скоро щяхме да разберем.

Зад ЕОК имаше стена. Тръгнахме покрай нея. До стената имаше нещо като алея, лошо осветена, точно каквато ми трябваше. На стената видях врата с лампа. Докато минавахме покрай вратата, прочетох надпис: САМО ЗА ОФИЦЕРИ. Наведох се и си завързах връзката на обувката: достатъчно ми беше само един поглед, за да идентифицирам ключалката. После се изправих и продължих. Спрях в сенките между две лампи и отново се наведох към обувката. Този път се изправих с шперц в ръка.

— Ето, тръгваме. Ключалката е съвсем обикновена, единично езиче, съвсем лесно за отключване. Връщаме се и ако наоколо няма никой, влизаме. Разбра ли ме?

Единственият отговор беше тракане на зъби. Взех треперещата му ръка и я стиснах.

— Всичко е наред, Мортън. Ще видиш. Прави каквото ти казвам и скоро ще бъдем в безопасност. Елегантно и тихо… тръгваме.

Опитах се да не се поддам на страховете на Мортън, но те бяха много прилепчиви. Спряхме под светлината, аз пъхнах шперца в ключалката. Опипах я и завъртях. Не се отключи.

— Някой идва — изхленчи Мортън.

— Фасулска работа — промърморих аз. По лицето ми течеше пот. — Ще я отключа със затворени очи.

— Приближава!

— Затвори очи.

Не можеше да се отключи. Затворих очи, напрегнах всичките си сетива, опипах езичето. То щракна и се отвори.

— Влизай! — наредих и го дръпнах след себе си, после заключих. Стояхме с гръб към вратата, треперехме в тъмнината, докато стъпките приближаваха, дойдоха до вратата…

Стигнаха до нея и продължиха.

— Не беше ли съвсем лесно? — попитах, като съсипах целия ефект с разтреперания си и писклив глас. Мортън не го забеляза; той трепереше толкова силно, че зъбите му тракаха. — Погледни, красива градина. Алеи за разходки, пейки за влюбени, всички красиви неща, които да правят живота на офицерите щастлив. И зад градината тъмните прозорци на техните квартири, тъмни, защото обитателите са излезли. Така че единственото, което трябва да направим, е да намерим прозорец за отваряне…

— Джак… какво ще правим тук?

— Мислех, че е очевидно. Сега военната полиция търси един новобранец. Когато техният компютър избълва следващата информация, те ще търсят един ефрейтор и един сержант. — Постарах се да не обръщам внимание на неговия стон. — Така че ще влезем в сградата и ще станем офицери. Само това.

Той политна. Хванах го и внимателно го положих на тревата.

— Почини си малко. Ще ти мине.

Третият прозорец, който опитах, не беше заключен. Отворих го и погледнах вътре. Разбъркано легло, отворен килер, празна стая. Идеално. Върнах се при Мортън, който се беше изправил. Излязох от тъмнината и той се сви. Бързо сложих ръка на устата му, за да заглуша неговия писък.

— Всичко е наред. Почти е готово.

Прехвърлих го през прозореца. Мортън тупна на леглото, след това затворих и заключих прозореца. На вратата имаше ключ, което направи всичко много по-лесно.

— Виж — казах аз, — легни тук и се съвземи. Ще те заключа. Доколкото виждам, сградата е празна, така че онова, което трябва да свърша, няма да продължи дълго. Почини си. Веднага щом стане възможно, ще се върна.

Тръгнах предпазливо, но наоколо нямаше жива душа и беше тихо като в гроб. Обитателите бяха излезли и вероятно усилено се трудеха. Имах време да избирам, да намеря подходящия ръст. Когато се върнах в стаята, дочух приглушено стенание от страх, на което отговорих весело:

— Нова униформа… нова личност! — Подадох на Мортън дрехите. — Облечи се и ми дай старите си дрехи. Отвън влиза достатъчно светлина, за да се справиш с лекота. Ето, чакай да ти завържа вратовръзката, днес пръстите ти са като кашкавалени.

Облечени и готови, с кепета на главите, набутали старите дрехи в коша за пране, тръгнахме из коридора. Мортън ме погледна и зяпна от изненада.

— Горе главата… ти също изглеждаш така. Само че си старши лейтенант, докато аз съм капитан. Тази армия е младежка.

— Н-но… — заекна той. — Ти си… военен полицай!

— Ти също. Никой не разпитва полицията.

Завихме зад ъгъла и наближихме предния вход. Майорът, който седеше там с бележник в ръка, ни погледна и се намръщи.

— Сега вече ви хванах — каза той.

Дванайсета глава

Застанах мирно, не можах да измисля нищо друго… и се надявах, че Мортън не е много парализиран, за да направи и той същото. Бяха само двама, майорът и часовоят до вратата. След като съборя майора, ще мога ли да стигна до часовоя преди той да извади пистолета си? Сериозен проблем. Майорът гледаше в бележника си. Сега… хвърли се върху него.

Точно когато се наканих да скоча, той вдигна глава. Часовоят също гледаше към мен. Изпънах се.