Стоманеният плъх в танц със смъртта

Въпреки сивите си коси, Стърнър сигурно е бил шампион по спортно ходене. Докторът също ходеше с неговото темпо, докато аз бях толкова натъпкан с лекарства, та имах чувството, че ако размахам достатъчно силно ръце, ще полетя към язовира. Вървяхме по непавирани пътища, след това по нещо, което приличаше на тясна пътека, през един тунел, после през ливади, където подплашени от нас тъмни животни бързо побягнаха. След няколко часа ходене под безлунното, пълно със звезди небе, светлините на града останаха далеч назад, пред нас се появиха тъмни планински върхове. Стърнър обяви почивка и ние седнахме на тревата под едно дърво.

— Сега е подходящ момент да пийнем и да хапнем, ако искате, защото тук ще оставим товарите си.

— Близко ли е?

— Много. Ще се доближим до язовира по един дренажен тунел, който е сух през това време от годината. Той извежда на речния бряг, точно до електроцентралата.

— Вие сте гений, Стърнър. По този начин няма да бъдем съгледани от охраната, ще влезем в техния периметър и, надявам се, някъде наблизо около командирската кола. Колко остава до съмване?

— Имаме най-малко още четири часа.

— Чудесно. Ще направим почивка. Докторът може да ми даде една-две стимулиращи таблетки, тъй като започвам да се чувствам малко скапан, после ще довършим операцията.

— Ако вземете още стимулатори, след като престане тяхното действие, ще се чувствате доста зле — каза разтревожен Лам.

— Без вашата помощ, добри хора, досега сигурно щях да съм мъртъв. Така че нека взема птицата, за да се свържа с Галактическия съюз. Преди наистина да се случи нещо драстично и да загинат хора.

Ядохме и пихме, после докторът скри нашите припаси в едно дърво, направи ми инжекция и отново тръгнахме. Така бях натъпкан с амфетамини, че с усилие потисках желанието си да свиря и да вървя пред моите бавни придружители. Издържах. Стърнър намери канала, който търсехме, и ни поведе покрай него, докато стигнахме до високия и черен край. Погледнах го подозрително.

— Няма ли вътре опасни животни?

— Съмнявам се — каза Стърнър. — Дъждовният сезон завърши неотдавна. Дотогава тунелът е бил пълен с вода.

— Освен това — добави Лам — на този континент няма опасни животни.

— Освен онези, с които пристигнах аз. Водете!

Закрачихме в тъмнината, цапахме през невидимите локви, опипвахме с пръсти грубите стени на тунела, за да не се блъскаме в тях. Когато стигнахме до далечния му край, очите ни така се бяха адаптирали към тъмнината, че осеяният със звезди къс небе пред нас ни изглеждаше почти сив.

— Сега тихо — прошепна Стърнър. — Може да са съвсем близо.

— Тогава вие двамата останете в тунела — прошепнах в отговор. — Ще се върна колкото е възможно по-скоро.

Подадох предпазливо глава и видях, че тунелът излиза на брега високо над реката. Чудесно. Мога да се промъкна покрай брега до електроцентралата. Което и направих. Ревът на водата, която излизаше от централата, ставаше все по-силен. Продължих да вървя, докато пръските започнаха да ме заливат, преди да се изкача на брега, внимателно да разтворя тревата и да погледна.

„Поздравления — възхитих се на себе си аз. — Ти си гениален по нощното промъкване, Джими.“

Бях на не повече от двайсет метра от командирската кола, паркирана до електроцентралата. И не се виждаше жив човек. Тихо като призрак се промъкнах до сградата, покрай една затворена врата в стената и се вмъкнах в колата. Кашонът с алкохола беше там, където го бях оставил. Непокътнат! Извадих го и надникнах вътре.

Беше празен!

В момента, в който разбрах това, вратата зад мен се отвори и потънах в светлина.

Сержант Блог стоеше на вратата с птицата в ръка.

— Това ли търсите, капитане? — попита той.

Погледнах от птицата към пистолета в другата му ръка и не можах да измисля нито дума, която да кажа.

Двайсета глава

— Вие сте избягал престъпник, капитане. — Той се усмихна злобно, наслаждаваше се на себе си. Аз все още нямах какво да кажа. — Това беше съобщено. Изпратиха един хеликоптер за вещите ви. Чак когато военната полиция си отиде, си спомних колко се тревожехте за тези манерки. На времето си мислех, че е просто пиячка. Откакто съобщиха, че сте чуждоземен шпионин, започнах да мисля другояче. Затова претърсих внимателно и намерих тази птица. Преди да мога да я предам където трябва, научих как сте избягали. Тогава си помислих, че просто мога да я пазя, в случай че си я поискате. Изглежда съм бил прав. Сега… излезте бавно оттам с ръце зад врата.

Нямах избор. Но поне мозъкът ми отново заработи след първоначалния парализиращ шок от неговото появяване.

— Бих желал да си получа птицата, сержант.

— Сигурен съм. Но защо трябва да ви я дам?

— За да спасим човешки животи. С нея мога да се свържа с Галактическия съюз и да сложа край на това нашествие, преди някой да бъде убит.

— Нямам нищо против убиването. — Усмивката му беше изчезнала, в гласа му прозвуча брутална нотка, която не бях чувал по-рано. — Аз съм войник… а вие шпионин. Заедно с птицата ще ви предам на полицията. Това ще бъде голям актив за кариерата ми.