Сътворението

Нямаше гръцка война тази година, нито следващата. Войната бе отложена не заради немощта на Великия цар, а защото Египет предпочете да вдигне въстание, вместо да плаща наложените нови данъци. И така, армията, която Великият цар бе събрал, за да завладее Гърция, сега трябваше да умиротвори и накаже Египет. От единия до другия край на света глашатаи съобщаваха, че напролет Дарий ще поведе войските и ще унищожи Египет.

Но три месеца по-късно, когато дворът бе в знойния Вавилет, а Суза бе затрупана от незапомнена снежна буря, Великият цар умря на шестдесет и четири години. Царувал бе тридесет и шест.

Смъртта завари Дарий — какво ли не се случва на този свят?! — в спалнята на царица Атоса. Карали се. Атоса твърдеше, че той просто искал да се скара с нея.

— Аз както винаги се мъчех да го успокоя — каза тя. Бяхме в покоите й във Вавилон. Това бе в деня, преди всички да заминем за Пасаргада, където щеше да се извърши погребението на Дарий и коронацията на Ксеркс.

— Знаех колко е болен — обясняваше Атоса. — И той го знаеше. Въпреки това бе ужасно разгневен, уж на мен, а всъщност на себе си. Не можеше да понася собствената си немощ. Разбирам го. И аз не мога. Както и да е, дойде при мен тайно, в женска носилка със спуснати пердета. Вече не можеше да ходи. Беше невъздържан. Имаше болки. Лежеше ей там! — Атоса посочи мястото между стола и мен. — Знаех, че умира, Но мисля, че той не го знаеше. Човек не знае, нали разбираш? Настъпва момент, след който човек губи представа за времето и си мисли, че никога няма да умре, защото все още е тук и не е мъртъв. Все още е жив, а оттам нататък нищо друго не е важно. Нищо няма да се промени. Опитах се да го поразсея. Като млади играехме на гатанки. Колкото и да е чудно, обичаше игрите с думи. Колкото по-сложни, толкова по-добре. Затова се опитах да го развлека, като предложих няколко игри. Но той не пожела… държеше на своето. Укоряваше Ксеркс. Аз не казах нищо. Укоряваше мен. Пак не казах нищо. Знам си мястото.

Атоса бе склонна да преувеличава, за да постигне по-драматичен ефект.

— После Дарий започна да хвали сина си Ариамен. „Той е най-добрият ми сатрап. Благодарение на него северните племена бяха прогонени от Бактра.“ Нали знаеш, че Дарий непрестанно говореше за тези диваци? „Искам Ариамен да поведе армията към Египет. Изпратих да го повикат.“ Признавам, че тук спокойствието ме напусна. „На Ксеркс му е обещано командуването в пролетния поход — казах. — И Ксеркс е твоят наследник.“ После Дарий започна да кашля. Още чувам този ужасен звук.

За мое учудване по лицето на Атоса се стичаха сълзи. Но гласът й си оставаше твърд.

— Колко бих искала да мога да кажа, че последната ни среща е била спокойна. Но не беше така. Дарий не забрави, че на този свят единственото законно право, което притежава, го е получил чрез мен, и до края не се помири с тази зависимост. Не знам защо. Може да бе взел короната с хитрост, но е тази корона бе взел и мен, а чрез мен бе баща на внуците на Кир. Какво повече искаше този човек? Наистина не знам. Винаги ми е било трудно да го разбера. Но от друга страна, през последните години много рядко го виждах. Разбира се, знаех, че умът му е помрачен от болестта. И все пак не можех да си представя, че ще стигне дотам да повика Ариамен. „Ще предизвикаш гражданска война — казах му аз. — Ариамен ще поиска да те наследи. Но ние няма да му позволим. Така да знаеш.“ О, бях непоколебима. Дарий се вбеси. Искаше да ме заплаши, но нямаше сили. От кашлицата бе останал без дъх. Гледаше ме гневно и показа как ще ми пререже гърлото с нож. Сега аз се вбесих от този жест и взех, че го заплаших: „Ако подучиш Ариамен, заклевам ти се, че лично ще отида в Пасаргада. Със собствените си ръце ще издигна знамето на Ахеменидите. Ще събера родовете и ще направим най-големия внук на Кир наш Велик цар. После…“ Атоса се облегна в стола си.

— Дарий вдигна дясната си ръка и я сви в юмрук. После ръката се отпусна отстрани на носилката. Разтвори широко очи. Погледна ме така, както обикновено гледаше непознати. Нали си спомняш? Любезно, а в същото време сякаш не ги забелязва. След това спря да диша, но про-дължаваше да се взира в мен любезно.

Атоса примигна и сега очите й бяха сухи като пясък. После изведнъж заговори много делово:

— Ариамен е на път за Суза. Ще има гражданска война.