Сътворението

Индийската храна прилича на лидийската. Използува се много шафран, както и една люта смес от подправки, наречена къри. Като мазнина за готвене богатите използуват гхи, което не се разваля дори през горещините. След време свикнах с него. В противен случай щях да гладувам. Ако яденето не е изпържено в гхи, то е залято с него. Много повече предпочитах мазнината, която употребяват бедните индийци. Прави се от едно семе, наречено сусам. По-лека е от гхи, а е и по-вкусна. Сусамовото масло за народа там е това, което е зехтинът за атиняните.

Но на царските или богаташките трапези се сервира само гхи и понеже покорно изяждах всичко, което ми поднасяха, затлъстях като евнух. Между другото индийците гледат с възхищение на дебелите хора и от двата пола. Колкото по-дебела е една жена, толкова по-добре, а когато един принц се надуе като топка, смята се за благословен от боговете и за напълно щастлив.

Все пак самият дворцов управител ядеше малко. Затова пък много обичаше да пие една силна напитка, приготвена от захарна тръстика. С течение на времето и на мен започна да ми харесва. Но всеки от нас се въздържаше да пие много в присъствието на другия. Варшакара изпитваше към мен същото подозрение, което изпитвах и аз към него. Докато си разменяхме разточителни ласкателства по индийски маниер, всеки дебнеше другия в очакване да направи непредпазлива стъпка. Но това не се случи.

Спомням си един разговор в шатрата. След необикновено обилна вечеря двамата продължавахме да пием тръстиковото вино, което една прислужница непрекъснато ни наливаше в глинени чаши. Бях полузадрямал, събеседникът ми също. Но си спомням, че попитах:

— Още колко време ще оставят коня да броди?

— До пролетта. Още пет-шест месеца. Имате ли подобна церемония в Персия?

— Не. Но конят е особено свещен за нашите царе. Веднъж годишно нашите жреци принасят в жертва един кон пред гробницата на Кир Велики.

Индийското жертвоприношение на коня ми направи силно впечатление. Бях поразен преди всичко от идеята да се води война просто защото един кон е предпочел да пасе в полята на друга държава. Разбира се, слушал бях онези безкрайни стихове на слепия Омир, който ни уверява, че навремето гърците нападнали Троя — днешния Сигейон в нашите земи, — защото жената на някакъв гръцки главатар избягала с един троянски младеж. За всеки, който има представа от гърците и от Сигейон, е съвсем ясно, че гърците винаги са искали да владеят входа към Черно море и богатите земи отвъд него. За целта е трябвало първо да завладеят Троя, или Сигейон. Сега това е мечтата на Перикъл. Дано има късмет! Ще му е необходим. Междувременно, ако жената на Перикъл избяга със сина на стария Хипий от Сигейон, това би дало на гърците подходящ повод за война, а ти, Демокрите, ще можеш да възпееш резултата в стихове.

Ние, персите, сме по-откровени от другите народи. Открито признаваме, че сме създали империя, за да станем по-богати и по-неуязвими, отколкото сме били. Освен това, ако ние не бяхме завладели съседите си, те щяха да завладеят нас. В такъв свят живеем. В такъв свят без съмнение са живели и онези арийски племена, които Омир възпява по начин, много сходен с начина, по който брах-маните в Индия възпяват героите от арийското минало. Между другото много е възможно онзи ведически разказ за младия цар на име Рама[1] да е най-дългият химн в света. Твърдят, че на един интелигентен брахман са му необходими десет години, за да го научи от край до край. Мисля, че след като е слушал част от този химн в продължение на един-два дни, човек с известно основание може да го обяви за по-отегчителен дори и от Омировите разкази. Според мен единственото интересно нещо в тези две стари арийски истории е фактът, че боговете там са просто върховни герои. И в двете никъде не се среща истинско божество. Арийските богове са точно като обикновените мъже и жени, само че, изглежда, живеят вечно. Освен това са извънредно алчни и най-често задоволяват тази своя алчност за сметка на хората.

[1] Герой от индийската епическа поема „Рамаяна“. — Б. пр.

Демокрит ми казва, че интелигентните гърци никога не са се прехласвали по Омировите герои. Може и да е така. Но огромният храм на Атина, който сега се строи точно зад гърба ни на Акропола, е невероятно скъп паметник за една богиня, по която очевидно се прехласва не само народът, но и управниците на носещия нейното име град. Освен това осмиването и отричането на Омировите богове, поне на публично място, е все още углавно престъпление в Атина.