Свещена любов

Симпатите виждаха само нюанси на червеното и при това двуизмерно. Когато лекарството не му действаше, защото беше под стрес или защото бе пропуснал доза, промените в зрението бяха първият признак за беда.

— Остави на мен.

Заля го вълна от слабост и усети, че не може да говори, затова само поклати глава към нея и продължи да се бори със спринцовката. Междувременно тялото му започна да излиза от състоянието на вкочаняване, започваше да усеща ръцете си и да чувства иглички в краката си.

— Добре, стига с това твое его. — Хекс заобиколи бюрото, решена да постигне целта си на всяка цена. — Просто ме остави да…

Той се опита да смъкне ръкава си надолу достатъчно бързо. Не успя.

— Мили боже — ахна тя.

Рив понечи да дръпне ръката си, но беше късно. Прекалено късно.

— Остави ме да го направя — каза Хекс и положи длан върху рамото му. — Просто се отпусни, шефе… и ми позволи да се погрижа за теб.

С изненадващо нежни ръце тя взе спринцовката и флакона, после опъна покритата му със синини ръка на бюрото. Напоследък се бодеше твърде често и въпреки бързото заздравяване вените му бяха съсипани — подути и целите надупчени като осеяно с ями натоварено шосе.

— Ще използваме другата ръка.

Хекс опъна дясната му ръка и се справи със спринцовката и флакона без проблеми, като изтегли нормалната му доза. Той поклати глава и вдигна два пръста, за да я накара да я удвои.

— Прекалено много е.

Той посегна за спринцовката, но Хекс бързо я дръпна от обсега му. Рив стовари юмрук върху бюрото и закова настоятелен поглед в нея.

С две изразителни думи тя изтегли още от лекарството, а той я наблюдаваше как претърсва чекмеджето му за напоени със спирт салфетки, разтваря опаковката и почиства място при сгъвката на лакътя. След като го инжектира, освободи турникета и прибра всичко обратно в бюрото.

Рив се отпусна назад в креслото и затвори очи. Виждаше червения цвят дори и със затворени клепачи.

— Откога продължава това? — попита тя тихо. — Двойната дозировка? Инжектирането без дезинфекция? По колко пъти на ден го правиш?

Той само поклати глава.

Секунди по-късно я чу да отваря вратата и да нарежда на Трез да докара бентлито. Точно се канеше да й обясни, че онова, което е намислила, няма да стане, когато тя отвори дрешника му и извади едно от кожените му палта.

— Отиваме в клиниката на Хавърс — обяви Хекс. — И ако спориш с мен, ще повикам твоите момчета и те ще те изнесат от офиса ти като парцалена кукла.

Рив се втренчи в нея.

— Ти не си… шефът тук.

— Така е. Но мислиш ли, че ако кажа на гардовете колко е инфектирана ръката ти, ще се замислят и за секунда, преди да вземат нещата в свои ръце? Ако си послушен, може да се возиш на задната седалка вместо в багажника. Създаваш ли главоболия, ще служиш за украса на задното стъкло.

— Да ти го…

— Това вече го пробвахме, не помниш ли? На никой от нас не му хареса.

По дяволите. Точно от такова напомняне имаше нужда.

— Мисли логично, Рив. Няма да спечелиш. Защо изобщо си правиш труда да спориш? Колкото по-скоро отидеш, толкова по-скоро ще се върнеш. — Двамата се гледаха намръщено един друг няколко мига, докато накрая тя каза: — Добре, да забравим за двойната дозировка. Просто нека Хавърс погледне ръката ти. Една дума: сепсис.

Като че докторът не би се досетил какво става, когато го видеше.

Рив хвана бастуна си, бавно се оттласна от креслото и се изправи.

— Прекалено ми е топло… за палтото.

— Ще го взема с нас, защото не искаме да замръзнеш, след като действието на допамина започне.

Хекс му поднесе ръката си, без го погледне, защото знаеше колко е горд и иначе не би се облегнал на нея. А се налагаше. Беше отслабнал до крайност.

— Мразя, когато си права — измърмори той.

— Това обяснява защо толкова често избухваш.

Заедно излязоха бавно от офиса на улицата.

Бентлито ги чакаше там и зад волана седеше Трез. Мавърът нито зададе въпрос, нито пусна някакъв коментар, такъв си беше.

И разбира се, смазващото мълчание те кара да се чувстваш още по-зле, когато си се държал като гадняр.

Рив пренебрегна факта, че Хекс го настани на задната седалка и седна до него, като че се притесняваше да не му стане зле от пътуването или нещо такова.

Колата потегли гладко като вълшебно килимче и това беше адски на място, защото той се чувстваше така, сякаш се рееше в приказна страна. С неговата природа на симпат, бореща се с вампирската му кръв, той беше постоянно зает да поддържа равновесието между лошата и донякъде свястната си страна и люшкането в сферата на моралните ценности му причиняваше ужасно гадене.

Може би Хекс беше права да се опасява от повръщане.

Завиха наляво по „Трейд Стрийт“, поеха по Десето авеню и се насочиха към реката, където се качиха на магистралата. След четири отбивки завиха и се понесоха плавно през един скъп квартал, където в дъното на дворове, подобни на паркове, се извисяваха огромни къщи, които напомняха на крале, очакващи пред тях да се коленичи.