Теодор Буун - Момчето адвокат

Класът на Тео бе сред най-добрите в престижното държавно училище. Джъстин беше първокласен атлет, но не можеше да плува толкова бързо, колкото Брайън. Рикардо побеждаваше всички на голф и тенис. Едуард свиреше на виолончело, Уди на електрическа китара, Дарън на барабани, а Джарвис на тромпет. Джоуи имаше най-висок коефициент на интелигентност и винаги получаваше отлични оценки. Чейс беше смахнатият учен, който често правеше опасни експерименти в лабораторията по химия. Арън говореше испански, немски и, разбира се, английски. Брендън разнасяше вестници преди училище, търгуваше с акции в интернет и беше на път да стане първия милионер в групата.

Естествено, сред момчетата се открояваха двама безнадеждни зубрачи и поне един потенциален престъпник.

Класът си имаше дори собствен адвокат - нещо, което господин Маунт не бе виждал досега.

3

Адвокатската фирма „Буун и Буун“ се помещаваше в стара къща на Парк Стрийт, на три преки от Мейн Стрийт и на десет минути пеша от съда. В квартала имаше много юристи и повечето сгради на Парк Стрийт бяха превърнати в адвокатски кантори и офиси на архитекти, счетоводители и инженери.

Във фирмата работеха двама адвокати - господин и госпожа Буун, които бяха равностойни партньори във всеки смисъл на думата. Господин Буун, бащата на Тео, беше малко над петдесет, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Поне в очите на Тео. Първото му име беше Уудс, но според сина му то звучеше по-скоро като фамилно. Тайгър Уудс - голфър, Джеймс Уудс -актьор. Тео продължаваше да издирва друг човек с малко име Уудс, въпреки че не губеше много време в разрешаването на този нищожен проблем. Опитваше се да не се тревожи за неща, които не зависеха от него.

Уудс Буун. Името на бащата бе изписано с черни букви на вратата на кабинета му. Той се намираше на втория етаж, докъдето водеха скърцащи стълби, покрити с износен мокет. Господин Буун работеше сам, откакто дамите го прогониха от долния етаж. Последното се случи по две причини. Първо, той беше много разхвърлян и в кабинета му винаги цареше хаос. (Тео обожаваше тази атмосфера.) Още по-непростим обаче се оказа вредният навик на господин Буун да пуши лула. Обикновено го правеше при затворени прозорци и изключен вентилатор. Ето защо въздухът в стаята се изпълваше с натрапчивия мирис на ароматизиран тютюн. Димът не пречеше на Тео, но той се тревожеше за здравето на баща си. Господин Буун изобщо не спортуваше. Почти не се движеше и бе започнал да пълнее. Работеше усилено, но винаги оставяше проблемите си в кантората за разлика от своята партньорка, майката на Тео.

Господин Буун се занимаваше с недвижими имоти - най-скучната област от правото според Тео. Баща му не стъпваше в съда, не излагаше случаите си пред съдия и не се обръщаше към заседатели. Можеше да се каже, че никога не напускаше кантората. Всъщност той самият често се наричаше „офисен адвокат“ и, изглежда, се задоволяваше с подобно звание. Тео се възхищаваше на баща си, но не смяташе да прекара целия си живот, затворен в някаква стая. В никакъв случай. Момчето мечтаеше за съдебната зала.

Тъй като господин Буун работеше сам на втория етаж, кабинетът му беше огромен. Дълги, овехтели рафтове с книги заемаха две от стените, а на останалите висяха множество снимки на Уудс в компанията на политици и колеги от Асоциацията на юристите. Тео бе посещавал доста кантори в града-от любопитство винаги надникваше през отворените врати - и знаеше, че адвокатите обожават да украсяват стените си със снимки, дипломи и удостоверения за членство в различни клубове. Майка му се присмиваше на тяхната суета. Нейният кабинет беше почти празен, ако не се брояха няколко странни модернистични картини.

Тео почука на вратата и влезе. Отбиваше се при родителите си всеки ден след училище, в случай че нямаше други ангажименти. Баща му седеше зад старото си бюро, отрупано с купища документи. Винаги беше сам, тъй като неговите клиенти рядко минаваха през кантората. Обаждаха се по телефона или изпращаха запитвания по пощата, факса и имейла, но не беше нужно да посещават лично фирмата, за да получат правен съвет.

- Здравей - каза Тео и седна на един стол.

- Как мина в училище? - попита баща му както обикновено.

- Много добре. Директорът одобри посещението ни в съда. Тази сутрин се срещнах със съдия Гантри. Обеща ни места на балкона.

- Чудесно. Имате късмет. Половината град ще бъде там.

- Ти ще ходиш ли?

- Аз ли? Не - отвърна баща му и посочи документите пред себе си, сякаш незабавно трябваше да се заеме с тях.

Тео бе дочул как двамата му родители се заричат, че няма да идат в съда, за да наблюдават процеса. Те самите бяха твърде заети адвокати и не можеха да си губят времето с чужди дела. Тео обаче знаеше, че им се иска да присъстват.

Господин Буун, а донякъде и съпругата му винаги се оправдаваха с работата си, когато се стараеха да избегнат нещо.

- Колко време ще продължи делото? - попита Тео.

- Носят се слухове, че ще приключи след около седмица.

- Ще ми се да го изгледам докрай.