Теодор Буун - Момчето адвокат

- Дори не си го помисляй, Тео. Вече говорих със съдия Гантри. Ако те види в залата по време на училище, ще спре заседанието и ще нареди на съдебния пристав да те арестува. А аз няма да платя гаранцията ти. Ще лежиш дни наред в затвора с всички останали пияници и гангстери.

След тези думи господин Буун взе лулата си, запали я и издиша дима. Погледите им се срещнаха. Тео не знаеше дали баща му се шегува, но определено изглеждаше сериозен. Съдия Гантри беше негов стар приятел.

- Майтапиш ли се? - попита накрая Тео.

- Донякъде. Едва ли бих те оставил в затвора, но наистина говорих със съдия Гантри.

Тео вече обмисляше как да присъства на процеса, без да бъде забелязан от съдията. Бягството от училище щеше да бъде детска игра.

- А сега изчезвай - нареди господин Буун. - Трябва да си напишеш домашните.

- Ще се видим после.

До входната врата на долния етаж седеше жена, стара почти колкото самата кантора. Казваше се Елза Милър, но никой не се обръщаше към нея с фамилното й име. Независимо от възрастта й, която оставаше неизвестна, тя държеше всички да й викат Елза. Дори тринайсетгодишният Тео. Елза бе започнала да работи за семейство Буун много преди той да се роди. Беше рецепционистка, секретарка, офис мениджър и правен асистент при необходимост. Тя управляваше кантората и често трябваше да помирява двамата адвокати.

Елза заемаше много важна роля в живота на семейство Буун. Тео я възприемаше като близка приятелка.

- Здравей, Елза-поздрави я той, спря до бюрото й и разтвори ръце, за да я прегърне.

Както винаги Елза скочи енергично от стола и притисна Тео към себе си. После го огледа и попита:

- Не носеше ли същата риза вчера?

- Не.

Тео казваше истината.

- Напротив.

- Бъркаш, Елза.

Тя често коментираше облеклото му, което за едно тринайсетгодишно момче беше доста отегчително. Тео обаче беше нащрек. Знаеше, че някой винаги го наблюдава и си води бележки. Ето защо често мислеше за Елза, докато подбираше дрехите си сутрин. Не успяваше да се отърве от този досаден навик.

За нейния собствен гардероб се носеха легенди. Елза беше ниска и много слаба - според майката на Тео „всичко й отиваше“. Тя предпочиташе прилепнали дрехи в ярки цветове. Днес носеше черни кожени панталони и яркозелен пуловер. Късата й посивяла коса беше лъскава и разрошена. Както обикновено очилата й бяха в тон с облеклото. Елза не беше скучен човек. Наближаваше седемдесет, но определено не водеше еднообразен живот.

- Мама тук ли е? - попита Тео.

- Да, вратата е отворена.

Тя седна отново на стола, а Тео се отдалечи.

- Благодаря.

- Обади се един твой приятел.

- Кой?

- Санди. Каза, че ще се отбие по-късно.

- Добре.

Тео тръгна по коридора, спря пред първата врата и поздрави Дороти. Секретарката на господин Буун бе симпатична и почти толкова скучна, колкото шефа й на втория етаж. Тео надникна в следващия кабинет и помаха на Винс, правния асистент, който работеше отдавна за госпожа Буун.

Марсела Буун говореше по телефона, когато Тео влезе и седна срещу нея. Бюрото от стъкло и хром изглеждаше много подредено и нямаше нищо общо с бюрото на господин Буун. Папките с делата, по които работеше в момента, се намираха на един рафт зад гърба й. Всичко беше на мястото си с изключение на обувките й, които бяха хвърлени встрани. Бяха с висок ток -следователно майката на Тео бе ходила в съда. Днес тя носеше тъмночервена пола и сако. Госпожа Буун винаги изглеждаше безупречно, но полагаше допълнителни усилия, когато присъстваше на заседания. „Мъжете са толкова небрежни - повтаряше непрекъснато тя, - а жените са длъжни да се грижат за външния си вид. Не е честно.“

Обикновено Елза се съгласяваше.

В действителност госпожа Буун обичаше да харчи пари за скъпи дрехи. Господин Буун изобщо не се интересуваше от модните тенденции и обличаше каквото му падне. Той беше само с три години по-възрастен от съпругата си, но с далеч по-остарели разбирания.

Преди години лекарите бяха уверили госпожа Буун, че не може да има деца. Но на трийсет и осем тя бе получила радостната новина, че е бременна. Скоро след това се бе появил и Тео.

В момента адвокатката спореше с някакъв съдия по телефона. Най-накрая остави слушалката, смени тона и заяви с усмивка:

- Здравей, миличък. Как мина денят ти?

- Чудесно, мамо. А твоят?

- Както обикновено. Случи ли се нещо интересно в училище?

- Утре с класа ще гледаме началото на процеса. Ти ще дойдеш ли?

Госпожа Буун поклати глава.

- В десет часа имам изслушване пред съдия Санфорд. Твърде заета съм, за да присъствам на чужди дела, Тео.

- Татко каза, че е говорил със съдия Гантри. Двамата са се разбрали да ме държат настрана от процеса. Вярваш ли, че наистина ще го направят?

- Надявам се. Училището е по-важно.

- Там е скучно, мамо. Само един предмет е интересен. Останалото е загуба на време.

- Не мисля, че образованието е загуба на време.

- Бих научил повече в съдебната зала.

- Възможно е, но някой ден и без друго ще прекарваш достатъчно време в съда. Сега трябва да завършиш осми клас. Ясно ли е?

- Смятам да се запиша на курс по право в интернет. Открих страхотна уеб страница. Предлага доста интересни неща.