Теодор Буун - Момчето адвокат

Залата в края на коридора беше заключена. Съдебният пристав Госет стоеше до вратата. Не носеше оръжие. Беше облечен в тясна избеляла униформа. Тео познаваше служителите в съда и Госет изглеждаше най-сърдит от всички. Както господин Буун веднъж бе казал, съдебните пристави бяха възрастни и лениви полицаи, които наближаваха края на своята кариера. Даваха им нова титла и ги зачисляваха към съда, където обстановката бе далеч по-скучна и по-безопасна от тази на улицата.

- Здравей, Тео - заяви троснато господин Госет.

- Здравейте, господин Госет.

- Какво те води насам?

- Подадох едни документи от името на майка ми.

- И нищо повече?

- Да, сър.

- Сигурен ли си, че не се навърташ наоколо, за да провериш как върви подготовката за големия процес утре?

- Е, и това го има.

- Така и предположих. Днес беше доста оживено. Току-що си тръгна екип от телевизията. Ще бъде много интересно.

- На работа ли сте утре?

- Разбира се - отвърна господин Госет и изпъчи гърди, сякаш процесът не можеше да започне без него. - Ще има сериозна охрана.

- Защо? - попита Тео, въпреки че се досещаше за отговора.

Пристав Госет смяташе, че познава законите изключително добре. Въобразяваше си, че е натрупал солидни юридически познания, просто защото постоянно присъстваше на заседания и изслушвания. (Всъщност често ги проспиваше.) Подобно на много други хора, които се мислят за по-умни, отколкото са в действителност, господин Госет обожаваше да просвещава неинформираните.

Той погледна часовника си, все едно имаше натоварен график.

- Става дума за голям процес за убийство - заяви важно той.

Стига бе, захили се наум Тео.

- А такива дела привличат вниманието на хора, които застрашават сигурността - продължи съдебният пристав.

- Като например?

- Нека ти обясня, Тео. Във всяко подобно дело има жертва. Нейните приятели и роднини не са щастливи от факта, че някой е убил техен близък. Схващаш ли?

- Да.

- Да не забравяме и подсъдимия Дъфи. Той настоява, че е невинен. Повечето подсъдими го твърдят, но нека приемем, че не лъже. В такъв случай истинският убиец още е на свобода и може да се появи в залата.

Пристав Госет се огледа подозрително, като че ли действителният извършител се намираше наблизо.

Тео искаше да попита: Защо истинският убиец би застрашил сигурността, ако дойде в съда? Какво ще направи? Ще убие някой друг ли? В съдебната зала пред безброй очевидци?

Вместо това заяви:

- Разбирам. Трябва да бъдете изключително внимателни.

- Нещата са под контрол.

- Ще се видим утре.

- Ще присъстваш ли?

- Да.

Пристав Госет поклати глава.

- Съмнявам се, Тео. Залата ще е препълнена. Едва ли ще има къде да седнеш.

- О, вече разговарях със съдия Гантри сутринта. Той ми обеща страхотни места - отвърна Тео и се отдалечи.

Пристав Госет не можа да измисли подходящ отговор.

* * *

Чичо Айк беше по-големият брат на Уудс Буун. Преди Тео да се роди, Айк основал фирмата „Буун и Буун“ заедно с родителите му. Занимавал се с данъчно право - специалност, практикувана от малко адвокати в града. Според оскъдната информация, с която разполагаше Тео, тримата партньори се наслаждавали на приятна и ползотворна съвместна работа, докато един ден Айк не допуснал сериозна грешка. Толкова сериозна, че загубил правото да упражнява адвокатската професия и бил осъден на няколко години затвор. Тео често подпитваше родителите си за случилото се, но те не желаеха да разкриват подробности. Просто запазваха мълчание или обещаваха, че ще му разкажат всичко, щом порасне. Господин Буун бе загатнал единствено, че става дума за „по-безобидно провинение“. Когато Тео се поинтересува какво има предвид, той му обясни, че Айк не е извършил престъпление, свързано с наркотици или физическо насилие.

Айк все още се занимаваше е данъчни въпроси, но работата му бе намаляла значително. Не беше нито адвокат, нито счетоводител, но трябваше да се издържа по някакъв начин и затова изготвяше данъчните декларации на различни хора и малки фирми. Офисът му се намираше на втория етаж в стара сграда в центъра. Едно гръцко семейство притежаваше малък ресторант отдолу. Айк се грижеше за данъците им, а те му плащаха с безплатен обяд пет дни в седмицата.

Съпругата му бе поискала развод, докато той излежаваше присъдата си. Айк беше самотен и сприхав. Ето защо Тео не се радваше особено на факта, че трябва да го посещава всеки понеделник следобед. Айк обаче беше част от семейството. Родителите на Тео смятаха, че това има голямо значение, макар рядко да се виждаха с него.

- Здравей, Тео - извика Айк, когато племенникът му отвори вратата и влезе в големия разхвърлян кабинет.

- Здравей, Айк.

Въпреки че беше по-възрастен от бащата на Тео, чичо му държеше да му викат Айк. Подобно на Елза, искаше да остане винаги млад. Носеше изтъркани дънки, сандали и тениска с реклама на някаква бира. На лявата му китка се виждаха гривни с мъниста. Косата му, разрошена и побеляла, беше вързана на опашка.

Айк седеше зад широкото бюро, отрупано с папки. Музиката на „Грейтфул Дед“ долиташе от стереоуред-бата. На стените висяха евтини модерни картини.