Теодор Буун - Момчето адвокат

- Да, но не всеки е в състояние да я открие.

- Ти как успя?

- Съществуват различни възможности. Много адвокатски фирми плащат специална такса, за да получат достъп до определена информация. А и аз знам къде да търся.

Санди оклюма и поклати глава.

- Значи ще загубим къщата?

- Не съвсем.

- Но баща ми е безработен.

- Има начин да отложите процедурата по изземването. Можете да запазите къщата, докато баща ти отново започне работа.

Санди го погледна недоумяващо.

- Чувал ли си понятието „фалит“? - попита го Тео.

- Да, но не знам какво означава.

- Това е единственият ви шанс. Родителите ти са принудени да подадат молба за обявяване на фалит. За тази цел трябва да се свържат с адвокат, който ще внесе документи в съда от тяхно име.

- Колко ще ни струва?

- Не се притеснявай за това сега. Важното е да се обърнете към адвокат.

- Не можеш ли ти да го направиш?

- Съжалявам. Моите родители не се занимават с фалити. Но през две къщи от тук работи Стив Мозинго. Страшно е добър. Мама и татко изпращат повечето клиенти при него. Наистина го харесват.

Санди си записа името.

- Мислиш ли, че ще успеем да задържим къщата?

- Да, но трябва да му се обадите възможно най-бързо.

- Благодаря ти, Тео. Не знам какво да кажа.

- Няма проблем. Радвам се, че ти помогнах.

Санди хукна към вратата, сякаш нямаше търпение да съобщи вкъщи добрите новини. Тео го наблюдаваше как се качва на колелото и изчезва през задния двор.

Още един доволен клиент.

4.

Към пет без петнайсет следобед госпожа Буун влезе в кантората на Тео. В едната си ръка носеше папка, а в другата - някакъв документ

- Тео - каза тя. Очилата за четене бяха спуснати до средата на носа й. - Ще ги занесеш ли в Семейния съд? Добре ще е да бъдат вписани в деловодството преди пет часа.

- Разбира се, мамо.

Тео скочи от мястото си и посегна към раницата. Винаги се надяваше някой от фирмата да го изпрати в съда.

- Написали си домашните?

- Да, нямах много.

- Чудесно. Днес е понеделник. Нали ще се отбиеш при Айк? Знаеш колко се радва.

Всеки понеделник без изключение майката на Тео му напомняше две неща: първо, Тео трябваше да прекара поне половин час с Айк и, второ, цялото семейство се събираше на вечеря в италианския ресторант „Робилио“. Последното определено му се струваше по-приятно от посещението при Айк.

- Слушам, госпожо-отвърна Тео и сложи документите в раницата. - Ще се видим в ресторанта.

- Да, скъпи. В седем.

- До скоро - каза той и отвори задната врата.

Вечерята винаги започваше в седем. Когато оставаха вкъщи, което се случваше рядко, защото госпожа Буун не обичаше да готви, те неизменно спазваха този час. Същото важеше и за случаите, в които се хранеха навън или бяха на почивка. Когато ходеха на гости, не им беше удобно те да определят часа за вечеря, но повечето им приятели ги познаваха добре и се съобразяваха с техните навици. Понякога Тео нощуваше при свои съученици или отиваше на лагер. Тогава се наслаждаваше на свободата да яде по всяко време.

Пет минути по-късно той остави колелото си на стойката пред съда и заключи веригата. Семейният съд се намираше на втория етаж, точно до този по завещанията. В края на коридора беше залата, където се разглеждаха наказателните дела. Многобройните съдилища бяха специализирани в различни области - пътно-транспортни произшествия, имотни спорове, дребни нарушения, наркотици, произшествия с животни, граждански дела и фалити. Вероятно съществуваха още няколко, които Тео не беше виждал до момента.

- Здравей, Тео - каза секретарката Джени и премести очи от монитора пред себе си. Седеше зад дългото си бюро в Семейния съд.

- Здравей-отвърна той.

Джени изглеждаше ослепително и Тео беше влюбен в нея. Ако можеше, щеше веднага да й предложи да се оженят. Но ситуацията се усложняваше от разликата във възрастта им и от факта, че Джени вече си имаше мъж. А и чакаше дете. Тео се смущаваше от това обстоятелство, но не го бе споделил с никого. Повечето съдебни секретарки като че ли забременяваха поне веднъж годишно.

- Майка ми изпраща тези документи - каза Тео и ги подаде на Джени.

Тя ги разлисти и възкликна:

- Боже, още разводи!

Тео я наблюдаваше безмълвно.

- Ще присъстваш ли на процеса утре? - поинтересува се накрая той.

- Може да се отбия за малко, ако успея да се измъкна от работа. А ти?

- Да. Нямам търпение.

- Ще бъде интересно, нали?

Тео се приведе към нея и попита:

- Смяташ ли, че е виновен?

Джени се приближи още повече и се огледа, сякаш бе на път да му разкрие важна тайна.

- Разбира се. А ти как мислиш?

- По презумпция е невинен.

- Прекарваш твърде много време в кантората, Тео. Попитах те за личното ти мнение. Обещавам, че ще си остане между нас.

- Според мен го е направил.

- Е, времето ще покаже, нали?

Джени се усмихна и отново се залови с работата си.

- Да-отговори Тео.-До скоро.