Тъгата на сукубата

— Както казахме, непредсказуеми са. Обичат да нарушават правилата и да разклащат статуквото просто за да видят какво ще направим.

— Странно — повторих аз. — Той знае ли, че си бил там? Че си захвърлил всичко и си отишъл?

— Ако нефилимът е достатъчно близо, би усетил телепортирането, но нищо повече. Докато сме маскирани, самоличността ни, силата ни, или каквото и да е друго нещо, остават скрити. Така че докато се спотайва, той знае, че двама висши безсмъртни са дошли да поогледат, но нищо повече.

— Той просто наблюдава и чака — заключих аз. — Какъв извратеняк. Божичко, тези същества са като трън в задника!

— На мен ли го казваш. Няма да си отидат нежно в хубавата нощ.

Примигнах при поетичната препратка.

— Почакай… така ли ще стане? Ще го убиете… обезвредите… или нещо подобно?

Картър ме погледна учудено:

— А ти какво си мислеше, че ще стане? Десет години условна присъда?

— Аз… не знам. Просто смятах… Не знам. Участваш ли в това? В унищожаването? Искам да кажа, предполагам, че вие, момчета, редовно отстранявате злото?

— Поразяваме ги, както ти толкова очарователно се изрази, но само когато се налага. Демоните го правят по-често от нас. Всъщност Нанет дори предложи да дойде и да се погрижи за нефилима — спомни си той, имайки предвид архидемонката на Портланд. — Но аз казах на Джером, че ще му помогна.

— Джером нямаше ли сам да иска да се справи?

— А ти отказваш ли подкрепа, когато ти я предлагат? — попита ме той, отговаряйки на въпроса ми с въпрос, което в действителност въобще не беше отговор. — Като помисли върху това, той благо се засмя: — Разбира се, забравих, че Джорджина се навира там, където и ангелите се страхуват да стъпят.

— Да, да, зная какво следва сега. — Станах и се протегнах. — Ако забавлението е свършило, отивам да си взема вана.

— Охо, какъв тежък живот има една сукуба. Иска ми се да имах твоята работа.

— Хей, нашата страна винаги набира нови членове. Макар че трябва да си малко по-мил, за да бъдеш инкуб15. И малко по-чаровен.

— Не е вярно. Смъртните жени си падат по мухльовци. Виждам го през цялото време.

— Шах и мат.

Оставих го и се изкъпах, след което най-после смених пижамата си с дънки и тениска. Върнах се в дневната, включих телевизора и открих, че започва „Африканската кралица“. Картър затвори лаптопа и изгледа филма с мен. Винаги съм харесвала Катрин Хепбърн, но не можех да спра да се учудвам колко отегчителен бе този ден. Да ограничавам излизанията си нямаше да е удачно за дълго време, тъй като така или иначе още от утре щеше да ми се наложи да помъкна Картър със себе си, когато тръгна на работа. Днешната ми самоналожена изолация вкъщи само отлагаше неизбежното. Поради тази причина реших да прекратя затворническата треска, като проверя дали Картър би искал след филма да излезем на вечеря. Но преди да заговоря, той застина, още веднъж усетил присъствието на нефилима.

— Два пъти за един ден?

— Случва се.

— Къде е?

— В Линууд.

— Това момче доста обикаля.

Обаче казах това на въздуха. Картър бе изчезнал. С въздишка се върнах към филма, чувствайки се малко по-спокойна след последните обяснения на ангела. Нефилимът беше в Линууд, опитвайки се да тормози Джером и Картър. Времето на „присъдата“ ми бързо изтичаше, а и Линууд съвсем не беше на един хвърлей разстояние. Никой нефилим не можеше да надвие ангел. Както бе посочил Картър, за момента бях в безопасност. Нямаше нужда да се паникьосвам. И все пак почти подскочих от изненада, когато няколко минути по-късно чух, че телефонът иззвъня. Нервно вдигнах слушалката, представяйки си, че нефилимът ще ме порази през нея.

— Ало?

— Здравей, пак съм аз.

— Сет! Здравей.

— Надявам се, че не те притеснявам. Само исках да проверя как си.

— По-добре — чистосърдечно казах аз, — и харесах писмото ти.

— Така ли? Страхотно.

Настана нормалната за нас тишина.

— Много… ли написа днес?

— Да. Около десет страници. Това никога не звучи като много, но…

На вратата се почука и по гърба ми полази ледена тръпка.

— Може ли да задържиш?

— Разбира се.

Колебливо, безшумно като крадец, се запромъквах към вратата, макар че бавните и предпазливи движения едва ли биха помогнали срещу умопобъркано и мощно свръхестествено същество. Внимателно надникнах през шпионката. Роман. Въздъхнах с облекчение и отворих вратата, бях готова да го прегърна.

— Здравей.

— На мен ли говориш? — попита Сет.

— Здравей — каза Роман, който изглеждаше толкова несигурен, колкото и мен. — Може ли… да вляза?

— Ъ-ъ… не, имам предвид — да, можеш, и да, сега говоря на теб.

Отстъпих, за да влезе Роман.

— Виж, Сет, може ли да ти звънна по-късно? Или може би… утре просто ще се видим, става ли?

— Да. Наред ли е всичко?

— Наред е. Благодаря, че се обади.

Затворих и насочих цялото си внимание към Роман.

— Известният творец Сет Мортенсен?

— Днес съм болна — обясних, като използвах същото извинение, с което се бях оправдала и пред Сет. — Той просто се обади да попита как съм.

— Ужасно мило от негова страна. — Роман сложи ръце в джобовете си и закрачи.

— Просто приятели сме.

— Разбира се, че сте. Защото ти не се срещаш с него, нали?