Тъгата на сукубата

Сега усетих собствените си сълзи, макар гневът му да означаваше, че все още е жив.

— Моля те… беше грешка. Не зная как се случи.

Той глухо се изсмя. Беше ужасен, безрадостен звук.

— Не знаеш ли? В онзи момент изглеждаше, че знаеш много добре. Той също.

— Беше грешка.

Той ми обърна гръб и тръгна към ръба на скалата, гледайки морето. Разпери ръце и отметна глава назад, за да почувства порива на вятъра. Наблизо проплакаха чайки.

— К-к-какво правиш?

— Ще полетя — отговори той. — Ако полетя от ръба на тази скала, отново ще бъда щастлив. Или, още по-добре, въобще няма да усещам нищо. Няма да мисля за теб. Няма да мисля за лицето ти, за очите ти, за начина, по който се усмихваш, или за начина, по който ухаеш… Няма да те обичам. Няма да съм наранен.

Приближих се към него изплашена, че присъствието ми ще го накара да скочи.

— Спри, плашиш ме. Нямаше предвид това.

— Нямах ли?

Той ме погледна. В погледа му вече нямаше нито гняв, нито цинизъм. Само мъка. Съжаление. Отчаяние. Депресия, по-мрачна и от най-безлунната нощ. Страшна и ужасяваща. Исках отново да замахне към мен, да ми изкрещи. Щях дори да позволя да ме удари, само за да видя у него някаква реакция. Но нямаше нищо подобно. Единствено тъмнина.

Той ми отправи тъжна, безрадостна усмивка. Усмивка на човек, който вече е мъртъв.

— Никога няма да ти простя.

— Моля те…

— Ти беше моят живот, Лета… но вече не си. Не си. Вече нямам живот.

Той си тръгна и макар че сърцето ми се късаше, въздъхнах с облекчение, когато видях, че се отдалечава от скалата. Седнах на мястото му, свих коленете си и зарових лице в тях. Почти ми се искаше да съм мъртва.

— Знаеш ли, той ще се върне — внезапно се обади някой зад мен. — Изкушението е прекалено силно. Следващия път може и да скочи.

Слисана, вдигнах глава. Не бях чула никого да се приближава. Не познавах мъжа, който стоеше там — бе странник в град, където всеки познава всеки. Беше строен и спретнат, облечен в много по-елегантни дрехи от тези, които бях виждала да се носят.

— Кой си ти?

— Наричат ме Нифон — отвърна той с лек поклон. — А ти си Лета, дъщеря на Мартинес и бивша съпруга на Кириакос.

— Аз все още съм негова съпруга.

— Но не за дълго.

Извърнах лице:

— Какво искаш?

— Искам да ти помогна, Лета. Искам да ти помогна да се измъкнеш от кашата, в която си се забъркала.

— Никой не може да ми помогне. Не и ако не си в състояние да промениш миналото.

— Не. Никой не може да промени миналото. Но мога да накарам хората да забравят.

Бавно се обърнах към него, забелязвайки блестящите му очи и изтънчените му маниери.

— Не се шегувай. Не съм в настроение за това.

— Уверявам те, че съм напълно сериозен.

Вгледах се в него и внезапно по някакъв начин разбрах, че казва истината, колкото и невъзможна да изглеждаше тя. По-късно научих, че Нифон е имп, но в онзи момент просто почувствах странната атмосфера около него; шепотът на сила, която обещаваше, че той наистина би могъл да изпълни казаното.

— Как?

Очите му проблеснаха — не по-различно от очите на Хю, малко преди да сключи голяма сделка.

— Да се изтрие от нечия памет това, което си направила, е немалък подвиг. Има си цена.

— Можеш ли да накараш и мен да забравя?

— Не. Но мога да го направя с всички останали. Със семейството ти, с приятелите ти, с целия град. С него.

— Не знам… Не мисля, че ще мога да се върна при тях. Дори и да не си спомнят, аз ще помня. Така няма да мога да погледна Кириакос в очите. Освен ако… — поколебах се, като се чудех дали нямаше да е най-добре, ако никога повече не ги видя. — Можеш ли да ги накараш да забравят и мен? Да направиш така, сякаш никога не съм се раждала?

Нифон рязко и развълнувано въздъхна.

— Да… да. Но за услуга като тази цената е по-висока.

Тогава той ми обясни какво трябва да дам в замяна, за да ме изтрие напълно от спомените на тези, които ме познаваха. Душата ми бе изтъргувана. Щях да я нося, докато ходя по земята, но тя, така да се каже, щеше да е под наем. Това бе цената на всяко пъклено споразумение. Но адът поиска от мен още — вечна служба за унищожаването на душите. Щях да прекарам остатъка от дните си, като съблазнявам мъжете и изпълнявам фантазиите им, но за своя собствена изгода и в полза на онези, на които служех. В такава орис имаше ирония, като се има предвид как бях стигнала дотук.

За да си помагам, щях да се сдобия със способността да приемам всяка избрана от мен форма, а също и способността да подсилвам чара си. И, разбира се, щях да имам вечен живот. Безсмъртие и неуязвимост. За някои и само това би било достатъчно.

— Ще бъдеш добра. Една от най-добрите. Усещам го в теб. — Имповете имат способността да проникват в човешката душа и природа. — Повечето хора мислят, че желанието е само в тялото, но то е и тук — той докосна челото ми. — Никога няма да умреш. Ще останеш млада и красива завинаги, до свършека на света.

— А след това?

Той се усмихна:

— Дотогава има много време, Лета, а животът на съпруга ти е застрашен сега.