Тъгата на сукубата

— Роман… — Потиснах напиращия в мен пристъп на ярост и се насочих към по-безопасна територия. — Искаш ли нещо? Сода? Кафе?

— Не мога да остана. Минавах оттук и получих съобщението ти. Просто си помислих… Не знам какво си мислех. Глупаво беше.

Той се обърна, сякаш за да си тръгне, и аз бързо сграбчих ръката му.

— Почакай. Недей, моля те.

Той се обърна към мен и за да ме погледне, сведе поглед заради внушителния си ръст, а лицето му, обикновено изразяващо добро настроение, сега бе посърнало.

— Днес наистина не се чувстваш добре.

— К-какво те накара да кажеш това?

Бях преобразила синините си, както бе настоял Джером, и каквато и болка да чувствах, тя вече не беше видима.

Той внимателно протегна ръка и погали бузата ми, а пръстите му станаха по-смели.

— Не знам. Струва ми се… че просто… си много бледа.

Исках да изтъкна, че не нося грим, и точно тогава осъзнах, че искам да изглеждам болна.

— Вероятно е настинка.

Той отпусна ръката си.

— Мога ли да направя нещо за теб? Не знам… да те гледам такава…

Боже, чак толкова зле ли изглеждах?

— Добре съм, просто имам нужда от почивка. Виж, за онази вечер…

— Съжалявам — каза той, — не трябваше да те принуждавам.

Изгледах го с удивление:

— Ти не си направил нищо. Аз бях. Проблемът беше в мен. Аз съм тази, която не успя да задържи нещата под контрол.

— Не, грешката беше моя. Знаех мнението ти за сериозните връзки и все пак те целунах.

— Аз също те целунах. Не е в това проблемът. Проблемът е, че не бях на себе си. Бях пияна и глупава. Не трябваше да се държа така с теб.

— Няма нищо. Наистина. Радвам се, че с теб всичко е наред.

Той се усмихна и аз си спомних изказването на Сет, че е лесно човек да ми прости.

— Виж, след като и двамата чувстваме грешката си, можем взаимно да си простим. Да излезем тази седмица и…

— Не — спокойствието в гласа ми изненада и двама ни.

— Джорджина…

— Не, Роман, няма да се срещаме повече. Нито пък можем да останем приятели — преглътнах, — и ще бъде най-добре, ако скъсаме.

— Джорджина — възкликна той с широко отворени очи, — не говориш сериозно. Аз и ти…

— Знам, знам. Но не мога да се виждам с теб. Не и сега.

— Късаш с мен.

— Е, та ние дори не сме имали връзка…

— Какво ти се е случило? — попита ме той. — Какво се е случило в живота ти, че изпитваш такъв ужас да се сближиш с друг човек? Какво те кара да бягаш? Кой те е наранил?

— Виж, много е сложно, а и вече няма значение. Миналото си е отишло. Просто не мога, разбираш ли?

— Друг ли има? Дъг? Или Сет?

— Не. Няма никого. Просто не мога да бъда с теб.

Спорехме, повтаряйки едни и същи фрази по различен начин, а емоциите ни растяха ли, растяха. Изглеждаше сякаш няма край, но в действителност бяха минали само пет минути, през които той настояваше, а аз се дърпах. Не се разгневи, нито стана нахален, но отчаянието му наистина си личеше и имах чувството, че ще се разплача веднага щом той си тръгне.

Накрая, след като ме изгледа за миг, той унило плъзна ръка по тъмната си коса, а в тюркоазените му очи се появи съжаление.

— Трябва да тръгвам. Искам да поговорим още…

— Не. Не мисля, че трябва. Така е по-добре. Наистина ми беше хубаво с теб.

Той грубо се изсмя и тръгна към вратата.

— Не говори така. Недей да подслаждаш нещата.

— Роман…

Чувствах се ужасно. На лицето му бяха изписани съжаление и гняв.

— Моля те, разбери…

— Ще се видим, Джорджина. Или може би не.

Той едва не блъсна вратата и сълзите потекоха по бузите ми. Отидох в спалнята и легнах, готова да се разплача. Обаче въпреки смесените ми чувства на съжаление и облекчение нямаше повече сълзи. Част от мен искаше веднага да извика Роман обратно, да го накара да се върне при мен; другата ми част хладно предупреждаваше, че сега имах ясното основание да отрежа Сет колкото е възможно по-скоро, преди нещата да излязат от контрол.

Мили Боже, защо изпитвах чувството, че винаги наранявам хората, които обичам? Какво в мен ме караше да повтарям това отново и отново? В ума ми все още блуждаеше отчаяното лице на Роман, но се успокоих с факта, че той не изглеждаше толкова травматизиран, колкото Кириакос. Не чак толкова.

Откритието за изневярата ми с Аристон бе довело до порицание от страна и на двете семейства и заплахата от развод, свързан със загубата на зестрата ми. Мисля, че можех да понеса презрението и изпълнените с омраза погледи. Не можех да понеса, че Кириакос е апатичен и лишен от живот. Почти ми се искаше да се разгневи, да се нахвърли върху мен, но това не се случи. Въобще. Бях го съсипала.

След няколко дни на раздяла го открих седнал на висока скала, гледаща към морето. Няколко пъти се опитах да започна разговор, но той не ми отговори. Седеше, втренчил се в синята шир, с угаснало и безизразно лице.

Застанах до него. Чувствата ми бушуваха в мен. С Аристон бях изпитала насладата да бъда забраненият обект на желание, но исках също и любовта си с Кириакос. Явно не можех да имам и двете.

Пресегнах се да избърша сълзите му, но той отблъсна ръката ми и онова движение бе най-близо до желанието му да ме удари.

— Недей! — предупреди ме и скочи. — Никога повече не ме докосвай! Отвращаваш ме.