Тъгата на сукубата

— Нищо — промълвих и зарових лице във възглавницата. — Няма ли го нефилимът?

— Няма го.

Настъпи неловко мълчание.

— Виж… Сигурна ли си, че всичко е наред? Защото съвсем не изглеждаш добре.

— Добре съм. Не чуваш ли като ти се говори?

Той обаче пак не се отказа:

— Зная, че не сме толкова близки, но ако изпитваш нужда да поговорим…

— Сякаш ти би разбрал! — подиграх му се. — Ти никога не си имал сърце. Ти дори не знаеш какво е това, така че спри да се преструваш, сякаш си наясно.

— Джорджина…

— Върви си, моля те.

Отново се отпуснах на възглавницата в очакване на нов протест, който така и не последва. Когато се осмелих да погледна, ангелът си беше отишъл.

Глава 19

На следващата сутрин Картър ми донесе нарциси. Нямам никаква представа откъде ги бе намерил по това време на годината. Вероятно ги беше телепортирал от друг континент.

— Какви са тези цветя? — попитах го. — Не искаш да ме сваляш, нали?

— Ако беше така, щях да донеса рози. — За първи път откакто го познавах, той изглеждаше смутен: — Не знам… Снощи изглеждаше разстроена и си помислих… помислих си, че това би могло да те ободри.

— Благодаря, много мило. Що се отнася до снощи… когато ти се нахвърлих…

Той ме спря:

— Не се тревожи за това. Всички имаме моменти на слабост. Това, което наистина има значение, е как ги преодоляваме.

Сложих нарцисите във ваза и я поставих на плота. Поувяхналият букет от Роман също беше там, а червените карамфили, които бях купила в нощта, в която Дуейн умря, отдавна бяха изхвърлени. После оставих цветята от Картър на перваза на прозореца в спалнята си — видя ми се несправедливо да се конкурират с тези на Роман.

От този момент нататък дните се редяха с приятна рутина. С Картър така и не станахме приятели, но успяхме да наложим равновесие. Прекарвахме времето си заедно, гледахме филми, и дори понякога готвехме. Ангелът се оказа доста оправен в кухнята, а аз бях все така несръчна.

На работа той ме следваше невидим и незабележим, както бе обещал. Не съм сигурна какво правеше по време на моята смяна. Останах с впечатлението, че обикаля из магазина и наблюдава хората. Може би дори прелистваше книгите. Знаех също, че прекарва доста от времето си в моя офис, дори и когато аз не бях там, в очакване да се появи някоя нова бележка от нефилима. Не стана така. Имаше обаче няколко случайни проблясъка от нефилима и Картър изчезваше за малко без дори да ми се обади, но ми показваше, че се е върнал, с леко докосване по бузата или като казваше набързо няколко думи в ума ми.

Започнах да пия кафе със Сет, преди да застъпя на смяна. В онзи първи ден той ме чакаше с мокачино с бял шоколад, а за моя изненада — с едно и за себе си.

— Брус ми го приготви без кофеин — обясни ми той.

Жестът бе прекалено мил, за да бъде отказан, така че в този ден седнах и разговарях с него, а също и на следващия, и на по-следващия… Беше жестоко да го отрежа, както бях възнамерявала, но отбивах всички опити за общуване извън работата. За щастие, срещите на кафе изглежда му бяха достатъчни и скоро се превърна в рутина.

Тъй като все още бях депресирана заради Роман, действах бавно и говорех малко — бях прекалено погълната от личното си нещастие. Сет навярно го беше усетил и водеше дискусията, за да не остави разговорът да замре — забележителна за него промяна. Отначало изглеждаше малко принудено, но открих, че един път почувствал се по-свободно, той наистина можеше да говори толкова добре, колкото и пишеше. Удивлявах се на промяната, радвах се на времето, прекарано заедно с него, и открих, че болката ми по Роман е понамаляла.

Той наистина е сладък — отбеляза една сутрин Картър, след като бях оставила Сет, за да поема работата на бюрото за информация. — Не разбирам защо прекарваш толкова време в блянове за другия, когато имаш до себе си някой като този.

Нещата не опират просто до това дали Сет е сладък или не — озъбих му се, все още чувствайки се малко странно заради телепатичната комуникация, която използваха висшите безсмъртни. — А и въобще не търся друг. Освен това ти дори не познаваш Роман. Как можеш да го обсъждаш?

Зная, че и ти не го познаваш от много време, така че какво толкова наистина би могло да се случи между вас?

Всичко. Той наистина, беше забавен. И умен. И изглеждаше много добре.

Смятам, че връзките трябва да се изграждат. Затова все още залагам на Сет.

Махай се. Трябва да работя.

Ангели. Какво ли разбират?

Докато вървяхме от книжарницата към къщи след четвъртия ми работен ден с Картър, той ме попита:

— Искаш ли да отидем да видим Ерик?