Тъгата на сукубата

— Става да се носи и с бархетна риза.

Отне ми секунда да си спомня ансамбъла, който носех в дома на брат му, и още секунда — да си спомня, че все още не му бях върнала ризата.

— Съжалявам — казах, след като му припомних за това. — Скоро ще ти я върна.

— Няма проблем. В крайна сметка, все още държа книгата ти като залог. Така е честно. Чувствай се свободна да носиш ризата по-често. Така ще ухае на теб и парфюма ти.

Той внезапно млъкна, явно притеснен, че е казал прекалено много, което май си беше така. Исках да се пошегувам с коментара му, малко да смекча неудобството му, но вместо това си представих как Сет държи пред лицето си бархетната риза и вдишва дълбоко, защото тя ухае на мен. Картината беше толкова секси, толкова откровено провокативна, че мълчаливо се отдръпнах от него и се загледах през прозореца, за да скрия чувствата си и внезапното си тежко дишане.

„Каква безсрамна уличница съм“, реших, докато останалата част от пътуването премина в мъртвешка тишина. В един, момент плачех за Роман, а в следващия ми се искаше да скоча в леглото със Сет. Бях непостоянна. Изпращах смесени сигнали на мъжете, прехвърлях се от един на друг, с едната ръка подканвах, а с другата — отблъсквах. Вярно, енергията от секса с Мартин свършваше, така че повечето мъже отново започваха да ми изглеждат доста привлекателни, но все пак… нямах срам. Вече дори не знаех кого или какво искам.

Когато Сет паркира, но отказа да дойде с мен в „Емералд Сити“, се почувствах виновна. Знаех си — мислеше, че го смятам за перверзник заради коментара му за парфюма ми. Нямаше да позволя това да продължава, не понасях мисълта, че чувства неудобство пред мен, особено когато забележката му се бе оказала така възбуждаща. Трябваше да оправя нещата.

Наведох се към него, като се надявах деколтето ми да свърши поне половината от работата ми по заглаждането на проблема.

— Спомняш ли си онази сцена от „Стъклената къща“ Сцената, в която О’Нийл изпраща сервитьорката до дома й?

Той вдигна вежди:

— Е, все пак аз съм я писал.

— Ако не греша, той казва, че е срамота да оставиш сама жена, облечена в къса рокля.

Сет се втренчи в мен с непроницаемо изражение. Накрая, на лицето му заигра вече не толкова притеснена усмивка.

— Той казва: Мъж, който оставя сама жена, облечена в къса рокля, въобще не е мъж. Жена в такава рокля не иска да бъде сама.

Многозначително го погледнах:

— Е?

— Какво?

— Не ме карай да ти обяснявам. Аз съм в точно такава рокля и не искам да съм сама. Ела с мен. Знаеш, че ми дължиш един танц.

— А ти знаеш, че не танцувам.

— Мислиш ли, че това би спряло О’Нийл?

— Мисля, че О’Нийл понякога нагазва в дълбокото. Не знае кога да спре.

С раздразнение поклатих глава и тръгнах.

— Почакай — извика Сет, — идвам.

— Малко остана да не дойдеш, нали? — попита ме Коди, когато се втурнахме във вече затворената книжарница.

Прегърнах го и двамата със Сет сърдечно си кимнаха, преди писателят да се изгуби сред персонала.

— Дълга история.

— Вярно ли е — прошепна ми Коди в ухото, като се наведе към мен, — че точно сега Картър се спотайва наоколо?

— Всъщност не. Така беше, но после просто ме изостави. Затова закъснях и трябваше да се обадя на Сет да ме вземе.

Напрегнатото изражение на младия вампир се поотпусна:

— Сигурен съм, че и за двама ви е било голяма саможертва.

Пренебрегнах закачката и разпределих групите, за да започне урокът. Както бяхме забелязали последния път, повечето бяха толкова подготвени, колкото въобще биха могли да бъдат. Не показахме нищо ново; вместо това бяхме решили да преговорим старите техники, за да сме сигурни, че основните стъпки са овладени. Сет, както бе казал, не танцуваше. Ставаше му все по-трудно да страни, тъй като по-голямата част от персонала вече добре го познаваше. Много от жените го канеха, но той беше непреклонен.

— Ще танцува, ако ти го помолиш — каза ми в един момент Коди.

— Съмнявам се. Цяла вечер отказва.

— Да, но ти си убедителна.

— Картър ми подметна същото. Нямам представа откъде ми е тази репутация на мис Сладурана.

— Просто го попитай.

Завъртях очи и тръгнах към Сет. Забелязах, че погледът му вече е прикован върху мен.

— Хайде, Мортенсен, последен шанс. Готов ли си да се превърнеш от воайор в ексхибиционист?

Той любопитно обърна глава към мен:

— Все още ли говорим за танци?

— Зависи. Веднъж чух някой да казва, че мъжете танцуват по начина, по който правят секс. Така че ако не искаш всички тук да мислят за теб като за човека, който просто седи наоколо и…

Той се изправи:

— Да танцуваме.

Затанцувахме и въпреки смелата му постъпка, нервността му ясно си пролича. Дланта му бе потна, когато сграбчи ръката ми, а другата му ръка прекалено много се колебаеше да отпусне тежестта си върху кръста ми.

— Дланта ти поглъща моята — нежно го подразних аз, намествайки ръката си в неговата. — Просто се отпусни. Слушай музиката и отброявай ритъма. Следи стъпките ми.