Тъгата на сукубата

Докато се движехме, изпитах чувството, че е упражнявал основните стъпки и преди. Нямаше проблем със запомнянето. Проблемът му беше в напасването на стъпките към музиката, което пък при мен се получаваше инстинктивно. Мога да кажа, че той буквално отброяваше тактовете наум и съсредоточено нагаждаше стъпките си. Вследствие на това гледаше в краката си, а не мен.

— Ще дойдеш ли с нас на представянето? — попитах.

— Съжалявам, но не мога едновременно и да разговарям, и да броя.

— О, добре — направих всичко възможно, за да прикрия усмивката си.

Продължихме да мълчим, докато свърши урокът. Танцът не се превърна в нещо естествено за Сет, но той не пропускаше никакви стъпки и внимаваше да не сбърка с непоколебима решителност и усърдие, като през цялото време обилно се потеше. Толкова близо до него, отново усетих нещо подобно на напрежение във въздуха между нас, неудържимо и наелектризиращо.

Когато часът свърши, с Коди обиколихме и си взехме довиждане с всекиго. Сет беше един от последните, които си тръгнаха. Когато с Коди се насочихме към задната врата, той се приближи към нас.

— Добра работа свърши тази вечер — каза му Коди.

— Благодаря. Беше заложена репутацията ми.

Сет се обърна към мен:

— Надявам се, че съм спасил честта си в танцово сексуалното сравнение.

— Мисля, че имаше някои забележителни прилики — отбелязах аз, опитвайки се да остана сериозна.

— Някои? А къде останаха вниманието към детайла, голямото напрежение, многото пот, благородната ми решителност да свърша работата, и при това да я свърша добре?

— Най-вече си мислех, че просто не говориш по време на секс — подло, но не можах да се сдържа.

— Е, устата ми е заета с по-смислени неща.

Преглътнах, собствената ми уста бе пресъхнала.

— Все още ли говорим за танци?

Сет ни пожела лека нощ и излезе. Замислено го изгледах.

— Още някой да има чувството, че ще припадне?

— Аз със сигурност — разнесе се зад нас добродушният глас на Картър.

Двамата с Коди подскочихме.

— Божичко! — възкликнах. — Откога си тук?

— Нямам време за празни приказки. Дръжте се, деца.

След като се огледа, за да се увери, че сме сами, ангелът внезапно сграбчи китките ни. Почувствах гаденето, отново усетих свистенето и след това установих, че стоим в изключително елегантно обзаведена дневна. Никога преди не бях виждала това място. Беше много красиво. Стаята бе обзаведена с кожени мебели, а по стените висяха оригинални на вид произведения на изкуството. Разкош. Стил. Великолепие.

Имаше само един проблем — това място бе занемарено. Драскотини обезобразяваха луксозните мебели, масите бяха поочукани, а произведенията на изкуството бяха закачени или накриво или имаха петна, или и двете. На една от стените беше изрисуван със спрей огромен символ, който не разпознах: кръг, пресечен от вертикална линия, а друга линия го пресичаше под ъгъл отляво надясно. Вълшебство, съчетано с такова светотатство, напълно ме втрещи.

— Добре дошли в двореца на Джером! — съобщи Картър.

Глава 20

— Извинявам се за грубото транспортиране — продължи Картър. — Джером място не можеше да си намери, че съм те оставил сама за толкова дълго.

— Никога през живота ми или съществуването ми, или каквото и да е там, не ми се е случвало „място да не мога да си намеря“ — контрира Джером, влизайки в стаята.

Докато го гледах, наистина му повярвах. Както винаги бе безупречно облечен, в едната си ръка държеше чаша мартини и изглеждаше съвършено спокоен сред околния безпорядък.

— Хубаво местенце — казах му аз, все още втрещена от пораженията, нанесени на такава красота. — Уредено свише?

Очите на демона весело проблеснаха при шегата ми.

— Толкова обичам да си край мен, Джорджи! — отпи от чашата си. — Точно сега е поочукано тук-там, но не се тревожи, ще го оправя. Освен това имам и други жилища.

Джером винаги мълчеше като риба относно местоживеенето си и аз подозирах, че сега сме тук само благодарение на намесата на Картър. Демонът никога не би ни поканил. Отидох до големия панорамен прозорец и се възхитих на великолепната гледка към езерото Вашингтон, зад което блестеше Сиатъл. Като взех предвид зрителния си ъгъл, вече можех да се хвана на бас, че сме в Медина, едно от най-елитните източни предградия. Само най-доброто за Джером.

— Е, какво се случи? — попитах накрая, след като стана ясно, че никой няма намерение да подхване темата. — Атака от нефилима, или просто си дал парти, което вече е свършило? Честно казано, ако е било второто, ще се ядосам, че не сме били поканени.

— Без притеснения — отвърна ми с усмивка Картър. — Нашият приятел нефилим малко поукраси декора тук и любезно ни осветли за това, след като свърши. Ето защо те изоставих при Ерик. Щях да те предупредя, но когато почувствах, че е тук…

Той многозначително погледна Джером и в отговор демонът се изсмя:

— Ти, какво? Помислил си, че съм в опасност? Знаеш, че не е възможно.

Картър издаде звук на несъгласие:

— Така ли? А как ще наречеш това? — Той кимна към изрисувания със спрей символ.

— Графити — незаинтересовано отговори Джером. — Нищо не означава.