— Говорите така, сякаш преследвате извънземни, госпожице Кинкейд. Смешно е, но някои любители на конспирацията твърдят, че когато виждаме извънземни, всъщност виждаме нефилими, и обратното. Но ви уверявам, за ваше успокоение или не: да, те наистина са някъде там.
— Извънземните или нефилимите? — пошегувах се в опит да поддържам непринуден разговора, макар да беше ясно, че има предвид нефилимите.
Вече знаех, че съществуват, но се радвах да го чуя да потвърди с такава готовност. Със сигурност щеше да бъде много по-уклончив, ако искаше да прикрие, че е съюзник на нефилима.
— Всъщност и двата вида, стига да си прекарал повечко време на предишното ми работно място.
Засмях се с глас при спомена как в „Кристъл Старц“ пробутваха книгите, посветени на общуването със същества от далечния космос.
— Бях забравила за това. Знаеш ли, напоследък имах няколко спречквания с някогашната ти шефка.
Погледът на Ерик се изостри:
— Така ли? Какво стана?
— Нищо особено. Предполагам, просто професионални различия. Откраднах от нея някои от бившите ти колежки — Тами и Джанис. Хелена не беше особено щастлива.
— Не, не е била. Предприе ли нещо?
— Дойде в книжарницата и вдигна доста шум, отправи ми някои съдбовни и мрачни предсказания. Нищо особено.
— Интересна жена е — отбеляза той.
— Малко е да се каже.
Осъзнах, че се бяхме отклонили от темата и почти очаквах Картър да ме скастри, но той не го направи.
— Знаеш ли някакъв начин да бъде открит нефилим? Да се предскаже къде ще бъде следващия път?
Ерик ми отправи странен поглед и не ми отговори веднага. Почувствах как стомахът ми леко се сви. Може би знаеше повече за нашия нефилим. Надявах се да не е така.
— Не — отвърна накрая. — Идентифицирането на безсмъртните не е толкова лесно.
— Но е възможно.
— Да, разбира се, но някои са по-добри в прикриването на присъствието си в сравнение с други. Особено нефилимите — те имат причина да стоят скрити, защото постоянно ги преследват.
— Дори и когато не създават неприятности? — изненадах се. Нито Картър, нито Джером бяха споменали нещо подобно.
— Дори и тогава.
— Това е много тъжно.
Спомних си отметката в книгата на Харингтън, с която се напомняше, че нефилимите са отхвърлени и от ада, и от рая. Може би в такъв случай аз също щях да бъда ядосана; щях да причинявам неприятности, за да покажа и на двете страни, че не съм съгласна с политиката им.
Ерик едва ли можеше да ми съобщи нещо повече за нефилима и нашият разговор се отклоняваше все повече и повече. За моя изненада бе изтекъл около час, въпреки че очаквах досега Картър да ме е спрял. Накрая се извиних на Ерик и му казах, че трябва да тръгвам. Както обикновено купих малко чай, а старецът както винаги, настоя да го посетя отново.
Щом стигнах до вратата, той колебливо ме повика:
— Госпожице Кинкейд, относно нефилимите…
Почувствах как кожата ми настръхва. Той наистина знаеше нещо за това. Проклятие.
— Не забравяйте, че са безсмъртни и са тук от много време, но за разлика от другите безсмъртни те просто нямат непосредствени или божествени задачи, за които да се грижат. Мнозина се опитват просто да водят обикновен и смислен живот.
На излизане обмислях това странно късче информация, представяйки си как някой нефилим всеки ден отива на работа. Беше ми трудно да го съпоставя с ужасните картини, които досега ми се бяха натрапвали.
Нощта отдавна се бе спуснала и паркингът беше празен. Станах невидима и зачаках Картър да ни пренесе. Чаках и чаках.
— Е, нали нямаше да закъсняваме? — промърморих аз.
Никакъв отговор.
— Картър?
Никакъв отговор. После ме осени — Картър пак бе отишъл на лов за нефилима. Бях сама. Страхотно. Какво щях да правя? Нямах кола и без значение какво ми бе казал ангелът — че когато е на лов, не трябва да се притеснявам за сигурността си, аз не се чувствах в безопасност да стоя сама в тъмното навън. Отново влязох в книжарницата, вече видима. Ерик изненадано ме погледна.
— Имаш ли нещо против да изчакам тук, докато ме вземат?
— Ни най-малко.
Разбира се, сега трябваше някой да ме вземе. Извадих мобилния си телефон и се поколебах на кого да се обадя. Коди би бил идеалният избор, но живееше далече, южно от книжарницата, а аз бях на север от нея. Вече сигурно бе тръгнал за урока по танци и да идва чак дотук, би означавало и двамата да закъснеем. Нужен ми бе някой, който живееше наблизо, но не познавах никого, с изключение на… Сет, който живееше в Университетския квартал. Не беше много далече от Лейк Сити. Въпросът беше дали в момента си е вкъщи, или все още е в „Куин Ан“. Реших се и набрах номера му.
— Ало?
— Джорджина е. Къде си?
— Ъ-ъ… у дома.
— Страхотно. Имаш ли нещо против да ме вземеш с колата си?
След петнайсет минути Сет дойде до магазинчето на Ерик.
Очаквах, че през това време Картър ще се появи, но от него нямаше и следа. Благодарих на Сет и се качих в колата му.
— Наистина оценявам какво правиш за мен. Този, който трябваше да ме закара, така да се каже, се изпари.
— Нямам нищо против. — Той се поколеба и ми хвърли бегъл поглед. — Красива си.
— Благодаря.
Бях с червена рокля, а горната й част бе тип корсет без ръкави.