Тъгата на сукубата

По телефона бе достатъчно безопасно.

— Добре. Ако дотогава имаш нужда от нещо…

— Зная как да те намеря.

Казахме си „довиждане“ и затворихме, а аз се надигнах от леглото, за да видя какво бе успял да сътвори тази сутрин зловредният Картър. Открих ангела седнал на едно високо столче до кухненския ми плот. С едната си ръка хранеше Обри с наденичка, а с другата държеше хамбургер. На плота до него се мъдреше огромна торба от „Макдоналдс“.

— Направих закуска — каза ми той, вперил очи в Обри.

— Не й давай това — заповядах, — не е полезно за нея.

— Сред дивата природа котките не ядат гранулирана храна.

— Обри не би могла да оцелее сред природата.

Почесах я по главичката, но тя бе по-заинтересована да облизва мазнината от парченцата. Отворих торбата и открих, че бе пълна с различни хамбургери.

— Не знаех какво искаш — обясни Картър, докато вадех един чийзбургер.

Захапах го, разтапяйки се от вкуса му; благодарна, че натрупването на тегло и холестерол вече не важеше за мен.

— Ей, почакай. Ти наистина ли ходи до „Макдоналдс“?

— Аха.

Преглътнах.

— Просто излезе? Преди малко?

— Аха.

— Що за охранител си? А ако нефилимът беше дошъл да ме нападне?

Той ме изгледа и вдигна рамене:

— Изглеждаш ми съвсем добре.

— Не си много добър в това.

— Кой беше на телефона?

— Сет.

— Писателят?

— Да. Искаше да излезем днес. Казах му, че съм болна.

— Горкото момче. Късаш му сърцето.

— По-добре това, отколкото да му се случи нещо друго.

Свърших със сандвича си и посегнах за друг. Обри ме погледна с надежда.

— Какво ще правим днес?

— Нищо. Аз поне няма да излизам, ако това имаш предвид.

— Така няма да привлечем вниманието на нефилима. — Той огледа апартамента ми и направи гримаса, тъй като не отговорих. — Очертава се дълъг ден. Надявам се поне да имаш кабелна телевизия.

Прекарахме останалата част от сутринта всеки за себе си. Позволих му да използва лаптопа ми и видях, че сърфира в е-Вау, макар че нямам идея какво точно търсеше. Що се отнася до мен, в крайна сметка останах по пижама. Наметнах върху нея един пеньоар и се заех добре да обмисля всичко. Опитах се да звънна на Роман — знаех, че така или иначе ще ми се наложи да говоря с него, но успях само да оставя съобщение на гласовата му поща. Затворих с въздишка и реших да се сгуша на кушетката с книгата, която Сет ми бе препоръчал в един от имейлите си.

Точно когато бях в състояние отново да мисля и открих, че съм смелила обилната закуска, поради което имам нужда от обяд, Картър внезапно погледна над лаптопа като ловджийско куче, душещо вятъра.

— Трябва да тръгвам — рязко каза той и се изправи.

— Какво? Какво има?

— Аурата на нефилима.

Изстрелях се нагоре от легналото си положение.

— Какво? Къде?

— Не е тук.

С това той изчезна от погледа ми.

Седнах и притеснено се огледах. И докато преди се чувствах задушена от присъствието му, сега внезапното му изчезване сякаш отвори дупка. Бях беззащитна. Уязвима. Когато не се върна до няколко минути, безуспешно се опитах да се върна към книгата, но в крайна сметка се отказах, след като пет пъти прочетох едно и също изречение.

Все още си исках обяда, обадих се и поръчах достатъчно голяма пица, така че да има и за Картър. Не бе най-блестящата ми идея, знаех, че ще се наложи да отворя вратата. Когато го направих, очаквах отвън да има цяла армия от нефилими. Вместо това открих насреща си просто едно разнасящо пици момче с отегчен вид, което ми поиска петнайсет долара и седем цента.

Хапнах от пицата и се опитах да погледам телевизия, но пак без успех. Заех се с лаптопа, прегледах електронната си поща и открих, че Сет ми е изпратил забавно писмо, както обикновено много по-сладкодумно от предишния ни разговор. То обаче ми достави само временно развлечение и вече се канех да разопаковам комплекта „Оцвети според номера“, когато Картър цъфна обратно в дневната ми.

— Какво, по дяволите, бе това? Къде беше?

Ангелът ме изгледа със спокойна, огорчена усмивка.

— По-полека! Никога ли не си чувала, че в една връзка има граници, които трябва да се уважават? Имаше го в онази книга, която ти толкова бързо захвърли.

— Зарежи тия глупости. Не може просто да кажеш „аурата на нефилима“ и да изчезнеш по този начин.

— Всъщност мога. И се налага. — Той откри студената пица върху кухненския плот и захапа едно парче. Докато го поглъщаше, продължи: — Този нефилим има наистина извратено чувство за хумор. От време на време обича да се разкрива… да ни подмами, така да се каже. Този път сигналът дойде от Западен Сиатъл.

— Можеш да го усетиш толкова отдалече?

— Аз и Джером можем. Никога не успяваме да хванем негодника, но така или иначе трябва да проверяваме. Той ни води на забавен лов.

Изводите ми изглеждаха съвсем очевидни.

— И ти ме остави? А ако го е планирал? Ако те подмами там и после отново ме нападне, докато ти си далече?

— Не може просто „да цъфне“ тук. Нефилимите не се движат като висшите безсмъртни. За щастие подвластни са на същите ограничения като теб. Така че той трябва да се качи на кола и да кара дотук, което едва ли ще стане бързо. Защитена си от километрични задръствания.

— Странно.