Тъгата на сукубата

— В това е въпросът. — Джером изглеждаше много по-радостен с чаша джин в ръка. — Тя варира в широки граници, както при ангелите, където всеки има различно ниво на сила. Едно е ясно — нефилимите са наследили много повече от половината от мощта на родителите си, макар че никога не могат да я надминат. Но това все пак е много — ето защо се опитвахме да ви накараме да проумеете, че трябва да се пазите. Един нефилим лесно би могъл да отстрани някого от вас.

— Но не и някой от вас — Питър произнесе думите повече като твърдение, отколкото като въпрос, въпреки нотката на несигурност в гласа му.

Нито ангелът, нито демонът отговориха, и още едно парче от пъзела си дойде на мястото.

— Ето защо вие, момчета, се разхождате наоколо с маскирана аура. Вие също се криете от него.

— Просто вземаме предпазни мерки — протестира Джером.

— Той избяга от теб — напомних на Картър, — значи си по-силен от него.

— Вероятно — съгласи се той. — Бях много по-зает с теб, така че не го усетих добре. Един ангел в истинската си същност може да изкара от релси повечето същества и да убие някой смъртен, така че може да съм по-силен, а може и да не съм. Трудно е да се каже.

Този отговор не ми хареса, при това въобще.

— И все пак какво правеше там?

Запазената марка на ангела — саркастичната му усмивка, се появи.

— А ти какво си мислиш? Следях те.

Трепнах:

— Какво? Тогава съм била права… онзи ден… при Ерик.

— Боя се, че да.

— Мили Боже! — възкликна Питър. — Наистина си хванала нечии дири, Джорджина. Поне неговите, докато те дебне.

Почувствах се полуреабилитирана, макар вече да изглеждаше очевидно, че не Картър е извършителят. Хю беше прав, като ме обвини в предубеденост. Наистина ми се беше искало Картър да е отговорен за нападенията, нещо като отплата за всички случаи, когато ми се беше подигравал. Навременната му намеса в уличката сега само внесе смут в мнението ми за него.

Картър обясни:

— След като осъзнах, че първата бележка вероятно е написана от този нефилим, си помислих, че би било благоразумно да се отбивам от време на време, тъй като нашият приятел изглежда проявява специален интерес към теб. Намерението ми беше да го изненадам, него или нея, а не да ти помагам, макар сега да съм щастлив, че можах да го направя. Освен това онзи ден при Ерик…

Той погледна към Джером. Демонът разпери ръце:

— Разбира се, защо не? Кажи им. Кажи им всичко. Те и така вече знаят прекалено много.

— Ерик? — подсказах аз.

— Това създание, този нефилим… — Картър замислено спря. — Това същество знае изненадващо много за нас и за нашата общност от безсмъртни.

— Е… точно както ни предупреди, нали? — попита Питър. — Този нефилим си избира някого от нас и го проследява.

— Не. Имам предвид, да, възможно е, но е очевидно, че знае много повече, отколкото би научил само с наблюдение…

— За Бога — сопна се Джером, — ако имаш намерение да им казваш, кажи им. Стига си говорил с недомлъвки. — Демонът се обърна към нас: — Обяснява ви, че този нефилим работи с предател. Някой го захранва с информация за тукашната общност от безсмъртни.

Коди също като мен схвана намека.

— Мислиш, че го прави Ерик.

— Той е главният заподозрян — призна Картър. — Тук е от десетилетия и има дарбата да усеща безсмъртните.

— Само като си помисля, че се изказа толкова ласкаво за теб! — измърморих. Бях поразена. — Добре, сбъркал си. Не е той. Не и Ерик.

— Не се засягай, Джорджи. Той не е единствената ни следа, просто е най-вероятната.

— И на мен не ми харесва да го подозирам — добави ангелът, — но не можем да изключим никоя вероятност. В най-скоро време трябва да неутрализираме заплахата от нефилима. Положението е извън контрол. Скоро някой от вън ще се намеси, а това винаги е мъчително.

— Защо тогава не ни позволиш да ти помогнем? — изкрещях аз. — Защо е цялата тази тайнственост?

— Глуха ли си? Заради вашата собствена безопасност. Това нещо може да ви отвее на Армагедон! — Джером допи джина си на един дъх.

Не му се вързах. Залогът тук бе много по-голям от нашата безопасност. Джером пак не ни беше казал цялата истина.

— Да, но…

— Заседанието е закрито! — ледено ме прекъсна той. — Останалите, бихте ли ни извинили двамата с Джорджина?

О, по дяволите! Отчаяно погледнах приятелите си, с надеждата да останат и да ме защитят, но те се заизнизваха навън. Страхливци, помислих си. Никой от тях нямаше да противоречи на Джером, когато говореше по този начин. Е, на тяхно място и аз бих постъпила така.

Забелязах, че Картър не излезе. Явно заповедта не се отнасяше за него.

— Джорджи — внимателно започна Джером, — напоследък двамата с теб се противопоставяме един на друг прекалено често и това не ми харесва.

— Не е точно противопоставяне — отбелязах, като с опасение увъртах, понеже не бях забравила демонстрацията му на сила в болницата и заплахата му да ме „заточи“ някъде. — Напоследък просто имаме различия в мненията.

— Тези различия могат да те убият.

— Джером, това може и да не е заради…

— Стига!