Тъгата на сукубата

Платих сметката, тръгнах към колата и докато вървях, отворих бисквитката си с късметче, което се оказа празно. Очарователно. Заръмя и умората сякаш се просмука в крайниците ми, което не бе изненадващо, като се имаха предвид последните двайсет и четири часа.

Когато стигнах в „Куин Ан“, не успях да намеря място за паркиране и това ми подсказа, че наблизо се провежда спортно събитие или някакво шоу. Мърморейки, паркирах на седем пресечки от дома си и се зарекох никога повече да не наемам апартамент, около който има места за паркиране само на улицата.

Вятърът, който бяхме усетили по-рано със Сет, бе утихнал и това бе нормално, тъй като Сиатъл не е ветровит град. Дъждът обаче се засили и още повече помрачи настроението ми.

Бях изминала половината път до вкъщи, когато чух зад себе си стъпки. Спрях и се обърнах, но не видях нищо, освен хлъзгавия тротоар, смътно отразяващ светлината на уличните лампи. Нямаше никого. Извърнах се и ускорих крачка, направих едно умствено усилие и просто станах невидима. Джером имаше право — прекалено много мислех като човек.

Все пак не харесах улицата, която бях избрала; беше прекалено пуста. Трябваше да пресека и да измина останалото разстояние по „Куин Ан авеню“.

Тъкмо бях завила зад ъгъла, когато нещо силно ме блъсна в гърба, запращайки ме около два метра напред; бях толкова изненадана, че отново станах видима.

Опитах да се обърна, замахвайки срещу нападателя, но нов удар ме улучи жестоко по главата и ме събори на колене. Имах чувството, че ме налагат с бейзболна бухалка. Нападателят отново ме удари. Този път — напреки през едната плешка, и аз закрещях с надеждата някой да ме чуе. Друг удар по слепоочието ме просна по гръб. Хвърлих бегъл поглед нагоре, опитвайки се да видя кой ми причинява това, но всичко, което смътно успях да различа, беше тъмен, аморфен силует, бързо и силно замахващ към мен; следващият удар ме улучи в челюстта. Беше толкова силен, че повече не можах да се изправя, не можех да се боря и срещу болката, която се просмукваше в мен по-жестоко и по-настойчиво от падащия дъжд.

Внезапно пред погледа ми се появи ярка светлина — толкова ярка, че чак болеше. Не само аз я видях. Нападателят ми отстъпи и чух как над мен се разнесе пронизителен писък. Привлечена от някаква неустоима съблазън, погледнах към светлината. Когато го направих, гореща бяла болка прониза мозъка ми, а очите ми видяха, че към нас се приближава фигура — красива и ужасна, във всички цветове и без цвят, бяла светлина и мрак, с крила и въоръжена с меч, чертите й се променяха и бяха неразличими. Следващият писък, който чух, бе моят собствен. Агонията и екстазът от това, което бях видяла, изгаряха сетивата ми, макар че вече не виждах. Пред погледа ми всичко стана бяло, още по-бяло, ослепителнобяло, докато се спусна черна пелена и вече не виждах нищо.

Тогава настъпи тишина.

Седях там плачеща, наранена физически и духовно. Приближиха се стъпки и почувствах, че някой коленичи до мен. По някакъв начин въпреки слепотата си знаех, че не е нападателят ми. Онзи отдавна беше избягал.

— Джорджина? — повика ме познат глас.

— Картър! — задъхано казах и го прегърнах.

Глава 17

Събудих се от мъркането на Обри в ухото ми. Усетила идването ми в съзнание, тя облиза бузата ми, близо до ухото, а мустачките й нежно се отъркаха в кожата ми.

Гъделичкаше ме. Леко се раздвижих и отворих очи. За мое учудване светлината, цветовете и формите достигнаха до мен, макар че бяха смътни и изопачени.

— Мога да виждам — промърморих към Обри, докато се опитвах да седна.

Тялото ми веднага бе пронизано от болка на безброй места, което ми попречи да помръдна. Лежах върху дивана си, а върху мен бе метнато старо вълнено одеяло.

— Разбира се, че можеш — осведоми ме хладният глас на Джером, а Обри избяга, — макар че заслужаваш да не можеш. Какво си мислеше, че правиш, като погледна ангел в истинската му форма?

— Нищо — отвърнах и присвих очи, за да различа облечената му с тъмни дрехи фигура, крачеща пред мен. — Искам да кажа, нищо не си помислих.

— Очевидно.

— Престанете! — разнесе се някъде зад мен гласът на Картър.

Надигнах се и се огледах. Беше се облегнал на стената. Литър, Коди и Хю също бяха в стаята. Беше обикновена и безполезна семейна среща. Не можех да не се засмея.

— Ти беше там, беше там…

Коди седна до мен и видях чертите му по-ясно, щом се наведе да огледа лицето ми отблизо. Той нежно прокара пръсти по скулите ми и се намръщи.

— Какво се случи?

Станах сериозна.

— Толкова ли е зле?

— Не — излъга той. — Хю беше по-зле.

Импът издаде нечленоразделен звук някъде из стаята.

— Вече знам какво се е случило — изплющя гласът на Джером. Нямаше нужда да виждам лицето на демона в подробности, за да зная, че гледа към мен. — Но не мога да разбера защо се е случило. Ти всъщност се опита да попаднеш във възможно най-опасната ситуация, нали? Хм, да видим… тъмна улица, никой наоколо… Нещо подобно, нали?

— Не — отвърнах, — не помислих за това. Не мислех за нищо друго, освен да се прибера вкъщи.