Тъгата на сукубата

Силата се стовари върху мен като стена, отблъсквайки ме назад към дивана. Приличаше на едно от онези карнавални забавления, в които хората се подреждат покрай стените на една кръгла стая, която се върти все по-бързо и по-бързо, докато инерцията прикове крайниците на всекиго към стената и движението се превърне в агония. Дори дишането става мъчение. Чувствах се като Атлас, понесъл цялата тежест на света.

Гласът на Джером прокънтя в главата ми и по-смелата част от мен прокле гадните му номера, макар останалата част от мен да отстъпи.

Поне веднъж трябва да ме изслушаш, без постоянно да ме прекъсваш. Не може да продължаваш да душиш наоколо. Така привличаш вниманието към себе си и вече си изпати от този нефилим много повече, отколкото ми харесва. Нито искам, нито имам нужда от нова сукуба. Много свикнах с теб, Джорджина, и не искам да те загубя. Освен това проявявам към теб много по-голямо снизхождение, отколкото би трябвало. Разминавало ти се е за неща, които никой друг архидемон не би позволил. Досега нямах нищо против да ти прощавам, но нещата може да се променят, особено ако продължаваш да не ми се подчиняваш. Мога да те преместя някъде другаде, далече от удобната заблуда, че си успяла да си създадеш човешки живот. Мога да се обадя на Лилит и да докладвам за поведението ти направо на нея. Сигурен съм, че тя ще бъде щастлива да проведе с теб кратък опреснителен курс.

При споменаването на Кралицата на сукубите сърцето ми спря. Бях я срещала само веднъж, когато за първи път се присъединих към тази категория безсмъртни. Онази среща, също както да видя Картър в целия му ангелски блясък, съвсем не беше преживяване, което да искам скоро да се повтори.

Разбра ли ме?

— Д-Д-а.

Сигурна ли си?

Натискът дотолкова се засили, че едва успях да кимна. Внезапно психологическият капан изчезна и аз политнах напред, като дишах дълбоко. Все още усещах къде силата му ме бе притискала подобно на образа, който се вижда след проблясвалото на светкавицата на фотоапарат.

— Радвам се, че ме разбра, и съм сигурен, че ти е ясно защо не мога напълно да ти вярвам.

— Това… да не е част от изолирането ми някъде?

Той се позасмя. Леко. Заплашително.

— Не. Поне не още. Откровено казано, мисля, че просто имаш нужда от наглеждане, за да не се забъркваш в неприятности. Освен това не съм съвсем убеден, че връзката ти с нефилима е чиста случайност.

Понечих да възразя, но се сдържах — кожата ми още гореше.

— Искаше ми се да го прави някой от приятелите ти, но без съмнение ти си в състояние да въртиш всекиго от тях на малкото си пръстче. Не, трябва да те наглежда някой, който няма да се огъне; някой, който няма да се поддаде на номерата ти.

— Номера? Кой тогава?

За около минута почти бях започнала да смятам, че говори за себе си, но после забелязах самодоволната усмивка на Картър. Ох, майчице.

— Не говориш сериозно.

— Това ще гарантира спазването на правилата, Джордж, Нещо повече — ще те запази жива.

— На практика в момента си най-добрата ни отправна точка — обясни Картър. — Този нефилим се интересува от теб, макар че интересът му изглежда малко се видоизменя — от изпращане на бележки до нападение.

— Картър ще е на линия, ако онзи се опита да довърши започнатото. Може също и да защити апартамента ти от любопитни очи.

— Но нали нефилимът ще го усети, когато излезем — слабо възразих аз.

— Не повече, отколкото ти в момента ме усещаш — напомни ми Картър. — А и аз ще бъда невидим. Като призрак до теб. Като ангел на рамото ти, ако така по ти харесва. Дори няма да забележиш, че съм наоколо.

— Моля те, Джером, не можеш да направиш това.

— Мога и ще го направя. Освен ако, както вече казах, не предпочиташ да говоря с Лилит?

Проклятие! Заплахата с Лилит бе много по-силна, от каквото и да е пазене и той го знаеше.

— Добре. Ако няма друго за обсъждане, аз си тръгвам и ви оставям да се настаните. — Джером се вгледа в нас и тъмните му очи се задържаха върху мен. — Между другото, погледни се в огледалото, когато имаш време.

Намръщих се, мислейки как Коди критично оглеждаше раните ми.

— Благодаря, че ми напомни.