Титан

След като той се облечеше, наплискаше лицето и ръцете си, завържеше старата тясна вратовръзка на хлабав и удобен възел и срешеше косите си назад, Джени ставаше и започваше да подскача демонстративно, сякаш, за да каже: „Виж колко съм бърза.“

— Точно така — отбелязваше старият Лохлин. — Винаги си последна. Никога не ставаш първа, нали така, Джени? Винаги оставяш своя стар приятел да те изпревари!

През студените дни, когато колелата на трамваите поскърцваха в снега и ушите и пръстите сякаш щяха да премръзнат всеки момент, старият Лохлин, облечен в тежък износен балтон с демодирана кройка и със солидна шапка, понасяше Джени към центъра на града в зеленикавочерна торба заедно с някои от любимите си „акцийки“, върху които непрекъснато разсъждаваше. Само така можеше да качи Джени на трамвая. В други дни вървяха пеш, защото той обичаше да ходи. Отиваше в кантората в седем и половина-осем макар и работата обикновено да започваше най-рано в девет, и оставаше до четири и половина-пет, като четеше вестници или смяташе, когато нямаше посетители. После взимаше Джени и отиваше на разходка или да посети някой познат бизнесмен. Стаите, в които се бе настанил, вестниците, борсата, кантората и улиците — ето с какво живееше. Не се интересуваше от пиеси, книги, картини, музика — а от жените, само до присъщия му едностранчив, духовно беден начин. Бе толкова ограничен, че за любители на чудаците като Каупъруд бе същинско съкровище, но Каупъруд само използваше такива хора, никога не си губеше времето да вниква в духовния им живот.

Както Каупъруд и предполагаше, което старият Лохлин не знаеше за финансовия живот в Чикаго, за сделките, възможностите и хората, едва ли си заслужаваше да се знае. Търговец само по интуиция, а не организатор или изпълнител, Лохлин не бе съумял да извлече съществена полза от своите познания. Посрещаше печалбите и загубите си с разумно спокойствие, като при загуба непрекъснато възкликваше: „Дявол го взел! Не биваше да го правя“, и щракаше с пръсти. След като спечелеше много или му вървеше, дъвчеше тютюн с ангелска усмивка и от време на време, в разгара на сделката, подвикваше: „Хайде, момчета! Ще падне още пара!“ Не беше лесно човек да го хване натясно в някоя дребна борсова игра, той печелеше или губеше само при свободна и открита борба на пазара или когато прокарваше някой свой малък план.

Въпросът за това съдружие не се уреди веднага, макар че не бе и протакан. Старият Питър Лохлин искаше да претегли всичко, при все че незабавно изпита симпатия към Каупъруд. Всъщност именно той стана жертва и слуга на Каупъруд от самото начало. Срещаха се ден след ден да обсъждат различни подробности и условия, най-сетне, верен на своя нрав, старият Питър поиска да е равноправен участник в сдружението.

— Хайде, не можете да искате толкова много, Лохлин — възрази съвсем любезно Каупъруд.

Те седяха в кабинета на Лохлин, беше между четири и пет часа следобед, Лохлин дъвчеше тютюн с чувството, че има пред себе си чудесна и интересна задача.

— Член съм на Нюйоркската фондова борса — продължи Каупъруд, — а това вече са четиридесет хиляди долара. Мястото ми в борсата на Филаделфия струва повече от вашето тук. Това естествено ще е основният актив на фирмата. Тя ще бъде на ваше име. Въпреки всичко ще съм щедър към вас. Вместо една трета, което би било справедливо, ще ви дам четиридесет и девет процента и ще наречем фирмата „Питър Лохлин и Ко“. Харесвате ми и мисля, че можете да ми бъдете доста полезен. Зная, че ще спечелите много повече пари с мен, отколкото сам. Мога да се сдружа с не един и двама от тукашните господа аристократи, но не желая. По-добре да решите още сега и да се захващате за работа.

Старият Лохлин остана неизмеримо поласкан, че младият Каупъруд е предпочел да се сдружи с него. Напоследък бе започнал да забелязва, че всичките тия млади самодоволни пришълци на борсата го смятат за одъртял и старомоден. А ето че се появи един силен и смел мъж от източните щати, двадесет години по-млад, очевидно предприемчив като него — страхуваше се, че дори и повече, — конто всъщност му предлагаше делово сътрудничество. Освен това със своята младост, сила и нападателност Каупъруд бе като пролетно дихание.

— Не ме е много грижа за името — отвърна Лохлин. — Вие решавайте какво да бъде. Щом получавате петдесет и един процента, значи вие отговаряте за фирмата. Карай. От мен да мине. Смятам, че няма да изпусна и своето.

— Значи се споразумяхме — каза Каупъруд. — Не мислите ли, че ще имаме нужда от нова кантора? Тази е малко мрачна.

— Както кажете, мистър Каупъруд. На мен ми е все едно. Ще се радвам да видя как ще го уредите.

Подробностите бяха уточнени за една седмица и след половин месец в сърцето на финансовия квартал на Чикаго пад вратата на красиво помещение на приземния етаж на ъгъла на Ла Сал и Мадисън се появи фирмата „Питър Лохлин и Ко“, комисионери и търговци на зърнени храни.