Титан

Един-два пъти през последните три години Лохлин бе понесъл тежки загуби при сделки с „частен монопол“, когато се опита да спекулира с акции и облигации, и сега, общо взето, правеше впечатление на предпазлив или, с други думи, на страхлив. „Най-подходящият човек“, помисли си Каупъруд. И една сутрин навести Лохлин с намерението да си открие малка сметка при него.

— Хенри — чу Каупъруд, когато влезе в просторната, но доста занемарена кантора, как старикът се обръща към млад, изключително сериозен на вид чиновник, напълно подходящ за Питър Лохлин помощник, — вземи ми, моля те, от онез акцийки за Питсбърг — Ери. — Забеляза, че Каупъруд чака, и го попита: — Какво желаете?

Каупъруд се усмихна. „Значи ги нарича «акцийки» — помисли си той. — Добре! Струва ми се, че ще ми хареса.“

Представи се като човек, идващ от Филаделфия, и обясни, че се интересува от различни сделки в Чикаго, че е склонен да вложи капитали в каквито и да е сигурни акции, чийто курс ще се покачва, и че най-вече иска да се включи в акционерно дружество — за предпочитане влагащо средства в някое обществено предприятие, което неминуемо ще се разраства с разширяването на града.

Старият Лохлин, вече шестдесетгодишен, член на Търговската палата, със състояние, което се оценяваше на около двеста хиляди долара, погледна насмешливо Каупъруд.

— Да, да, стига да бяхте дошли преди десетина-петнадесет години, щяхте да се включите в доста начинания — отбеляза той. — Тогава тук се създаваха газови компании, които бяха завладени от Отуей и Апърсън, а също градските трамвайни линии. Та нали тъкмо аз подсказах на Еди Паркинсън колко чудесно ще направи, ако се заеме да организира строежа на линията по Порт стейт стрийт. Обеща ми пакет акции, ако натрупа от това пари, но си остана с обещанието. Макар че не очаквах да го направи — добави той благоразумно и очите му блеснаха. — Не съм от вчера в бизнеса, че да го повярвам. Във всеки случай сега и той няма нищо. Изигра го оная шайка на Майкълс и Кенъли. Да-а, ако бяхте дошли тук преди десетина-петнадесет години, можехте да се включите в нещо. Сега вече няма смисъл. Акциите се продават по близо сто и шестдесет долара.

Каупъруд се усмихна.

— Добре, господин Лохлин — каза той, — явно сте от дълго време на борсата, знаете много от онова, което е ставало в миналото.

— Да, още от 1852 година — отвърна старецът.

Лохлин имаше гъста щръкнала коса, наподобяваща гребен на петел, издадена челюст, с която донейде приличаше на Пънч7, леко гърбав нос, високи скули и хлътнали мургави бузи. Погледът му беше ясен и остър като на рис.

— Да ви кажа честно, мистър Лохлин — продължи Каупъруд, — всъщност съм тук, в Чикаго, за да намеря човек, с когото да се сдружа в комисионерството. Сега се занимавам в източните щати с банкерство и посредничество. Във Филаделфия имам кантора и съм член на Нюйоркската и Филаделфийската борса. Притежавам едно-друго и във Фарго. Всяка банкова кантора ще да ви осведоми за мен. Вие сте член на тукашната борса и без съмнение сключвате борсови сделки с Ню Йорк и Филаделфия. Новата кантора, ако се сдружите с мен, може да ги поеме веднага. Тук съм съвсем отскоро. Смятам да се установя за постоянно в Чикаго. Какво ще кажете, ако се сдружим? Мислите ли, че ще се разбираме, ако сме в една кантора?

Когато искаше да се хареса, Каупъруд имаше навика да докосва пръстите на ръцете си, връхчетата им. В същото време се усмихваше — по-скоро сияеше, — очите му блестяха с топла, хипнотизираща, привидно сърдечна светлина.

Стана така, че старият Питър Лохлин беше стигнал до психическо състояние, когато мечтаеше за възможност като тази, от която да се възползва. Живееше сам, не се беше решил да повери нрава си в ръцете на която и да е жена. Всъщност никога не бе разбирал жените, тъй като връзките му с тях се ограничаваха с тъжни безнравствени, най-долни отношения, каквито само парите — давани при това с нежелание — можеха да купят. Живееше в три малки стаи на Уест Харисън стрийт, недалеч от Тръп, където от време на време си готвеше сам. Единственият му другар беше малката болонка, предана и сърдечна, на име Джени, с която спяха заедно. Джени беше послушна и вярна, чакаше го търпеливо през деня в неговата кантора, докато дойдеше време той да се прибере вечер у дома. Лохлин разговаряше с болонката досущ като с човек (дори по-задушевно) и смяташе за отговори погледите, въртенето на опашката и другите движения на кучето. Сутрин ставаше често в четири и половина, че и в четири — спеше малко — и започваше да нахлузва панталоните си (рядко се миеше, освен когато се бръснеше в бръснарницата в центъра на града) и да говори на Джени.

— Хайде, Джени, ставай? — казваше. — Време е. Да направим кафето и да закусим. Виждам, лежиш и се преструваш на заспала. Хайде! Стига си спала. Спала си колкото мен.

Джени го наблюдаваше с обич с крайчеца на едното око, потупваше с опашка по леглото и предеше.