Титан

— Искам да знаеш, мила, че двамата с теб наистина започваме нов живот. Сега успехът ни зависи от това, доколко добре ще играем тази игра. Ако ме послушаш, засега не бива да се стремим към шумен светски живот в Чикаго. Разбира се, трябва да се срещаме с някои хора. Не можем да го избегнем. Мистър и мисис Адисън очакват с нетърпение да се запознаят с тебе, тъй като го отлагах твърде дълго. Но онова, което имам предвид, е, че не е разумно да разширяваме прекалено светските си връзки. Ако постъпим така, хората положително ще започнат да разпитват за нас. Смятам да поизчакаме, а след това да си построим наистина хубава къща, за да не се наложи да я престрояваме. Следващата пролет ще заминем за Европа, стига работите да вървят добре, а там могат да ни хрумнат какви ли не идеи. Ще събера картини за една хубава голяма галерия — заключи той. — Докато пътуваме, ще се поогледаме да видим какви картини можем да намерим.

Ейлийн тръпнеше в очакване.

— О, Франк! — каза му възторжено тя. — Ти си прекрасен! Правиш всичко, каквото си пожелаеш, нали?

— Не съвсем — отвърна пренебрежително той. — Но не защото не искам. Случайността също може да се намеси в тези работи, Ейлийн.

Тя стоеше пред него, както често го правеше, с отпуснати върху раменете му закръглени, отрупани с пръстени ръце, загледана в спокойните му, бистри като езера очи. Друг мъж, не толкова силен, но с гъвкавата мисъл на Каупъруд, може би нямаше да издържи на този поглед, но младият финансист посрещаше въпросите и съмненията на света с привидна откровеност, обезоръжаваща както при дете. Истината беше, че вярваше само и единствено на себе си. Оттук идваше смелостта му да мисли, каквото си иска. Ейлийн му се чудеше, но не можеше да намери отговора.

— О, ти си страхотен! — каза тя. — Огромен и страшен! Ужас!

Той я щипна по бузата и се усмихна.

„Бедната Ейлийн!“ — помисли си. Какво знаеше тя за Каупъруд — неразгадаема загадка, недостъпна дори за него, най-вече за него.

Веднага след сватбата си Каупъруд и Ейлийн отидоха направо в Чикаго и засега наеха най-добрите стаи, които предлагаше хотел „Тръмонт“. Малко по-късно научиха за една сравнително малка мебелирана къща на Двадесет и трета улица и Мичиган авеню, която се даваше под наем заедно с конете и каретите за един-два сезона. Наеха я незабавно, назначиха иконом, слуги и цялата прислуга, необходима за един „приличен“ дом. И понеже му се струваше, че го изисква любезността, а не защото е необходимо или разумно точно по това време да атакува обществото, Каупъруд покани тук семейство Адисън и още един-двама, за които беше сигурен, че Ще дойдат — Александър Рамбо, президент на Чикагската и Северозападната железопътна компания, с жена му и Тейлър Лорд, архитект, към когото се бе обърнал неотдавна за съвет и когото смяташе за светски човек. Подобно на семейство Адисънови Лорд се движеше сред обществото, но само като по-дребна риба.

Иска Ли питане, Каупъруд се погрижи сам всичко да е както подобава. Къщата, която бяха наели, беше очарователна и малка, от сив камък, с елегантно гранитно стълбище с перила, което водеше към широка сводеста врата с умело съчетани цветни стъкла, придаващи на интериора някаква изискана смекчена атмосфера. За щастие къщата беше мебелирана с вкус. За вечерята Каупъруд възложи менюто и сервирането на един ресторант. На Ейлийн не й оставаше друго, освен да се облече, да чака и да изглежда възможно най-добре.

— Не е необходимо да ти казвам, скъпа — обърна се Каупъруд към нея сутринта, преди да излезе, — че тази вечер искам да изглеждаш красива. Иска ми се Адисънови и мистър Рамбо да те харесат.