Титан

Намек, който беше предостатъчен за Ейлийн, макар и всъщност да бе излишен. Още с пристигането си в Чикаго тя потърси и намери една камериерка французойка. Въпреки че бе донесла много дрехи от Филаделфия, си бе поръчала още зимни тоалети при най-добрата и най-скъпата шивачка в Чикаго — Тереза Докопан. Само преди ден бе получила златистожълта копринена рокля с тежки зелени дантели отгоре, която хармонираше необикновено със златисточервените й коси, с белите рамене и врат. В будоара й малко преди вечерята беше същински хаос от коприни, атлази, дантели, бельо, гребени, парфюми, накити — всичко, което можеше да влезе в работа в изкуството на жените да са хубави. Веднъж впуснала се да се облича, Ейлийн ставаше неуморима и дейна, почти не я свърташе на едно място, а нейната камериерка Фадет също бе принудена да е чевръста. Ейлийн — същинска Венера с гладко като слонова кост тяло, се окъпа, облече си набързо коприненото бельо, обу чорапите и обувките и се зае с косата си. Фадет й предложи нещо ново. Нали мадам няма нищо против тя да опита да й направи една нова прическа, която беше виждала преди? Мадам съгласна. Те двете се заеха да прехвърлят буйните, красиви лъскави коси. Но не се получаваше нищо. След това се опитаха да ги сплетат, но моментално се отказаха, най-сетне пуснаха, без да ги сплитат, две букли ниско над челото и ги прихванаха отзад с тъмнозелени панделки, кръстосани над средата на челото и закопчани с диамантено украшение във вид на слънце с лъчи. Ейлийн стоеше в прозрачния си дантелен пеньоар от розова коприна и се оглеждаше в голямото огледало,

— Добре — каза, като въртеше глава.

След това дойде ред на шумолящата и хладна рокля, измайсторена от Донован. Ейлийн я облече, изпълнена със съмнения, докато Фадет оправяше една по една малките, но важни подробности по гърба, ръкавите в колената.

— О, мадам! — възкликна тя. — O, charmant!8 Косата подхожда чудесно на роклята. Толкова пищна, толкова прекрасна — тя посочи ханша, където дантелата образуваше плътен волан. — О, много красиво, много красиво!

Ейлийн сияеше, но се усмихна едва-едва. Беше обезпокоена. Не толкова от тоалета, който трябваше да бъде възможно най-хубавият, а от този мистър Адисън, тъй богат и известен в обществото, и от много могъщия мистър Рамбо, нали Франк каза, че тя трябва да им хареса. Всъщност смущаваше я това, че трябва да се покаже откъм най-добра светлина. Може би трябваше да заинтересува тези мъже и с ума си, както с външността си, със светските си обноски, което не беше никак лесно. Въпреки всичките й пари и удобства във Филаделфия тя никога не се беше движила сред истинското общество, никога не беше посрещала действително важни гости. Франк беше най-важната личност, изпречвала се някога на пътя й. Мистър Рамбо без съмнение имаше строга и старомодна съпруга. Как да разговаря с нея? А мисис Адисън? Тя знае и вижда всичко. Докато се обличаше, Ейлийн почти си заговори на глас, за да се успокои, толкова бе погълната от мислите си, но продължи да нанася последните щрихи на своята привлекателност.

Когато най-сетне слезе долу, за да види как изглеждат трапезарията и гостната, а Фадет се зае да разтребва разхвърляните дрехи, Ейлийн бе едно лъчезарно видение с великолепна зеленозлатиста фигура, с разкошна коса, добре сложени и гладки като слонова кост ръце, прекрасен врат и гърди със заоблени форми. Чувствуваше се красива, но въпреки това бе наистина малко притеснена. И Франк щеше да бъде взискателен. Тя почна да се разхожда, да разглежда трапезарията, която изкусните специалисти от ресторанта бяха превърнали в същинска кутийка за скъпоценности, блеснала от цветя, сребро, злато, оцветено стъкло и снежнобели ленени покривки. Всичко това й приличаше на опал, проблясващ с безчет меки светлинни. Ейлийн влезе в гостната с розовозлатист роля, върху който, решила да прикове вниманието с единственото нещо, което умееше — да свири, бе подредила песните и музикалните пиеси, които изпълняваше най-добре. Всъщност Ейлийн не беше кой знае каква изпълнителка. За първи път в живота си се почувства съпруга — сякаш вече не беше момиче, а зряла жена със сериозни задължения, но въпреки всичко все още не напълно годна за тази роля. В действителност мислите й винаги бяха насочени към изисканата, светската, показната страна на живота, но за нещастие представите й бяха мъгляви и това не й позволяваше да се съсредоточи върху нещо ясно и конкретно. Тя можеше да бъде единствено необуздано и пламенно пристрастна. Точно в този миг ключът на Франк щракна в ключалката на вратата — наближаваше шест часът — и той влезе, усмихнат и наперен, излъчващ пълна самоувереност.

— Добре! — отбеляза той, като я оглеждаше на меката светлина на умело подредените по стените свещи в гостната, — Какво е това видение, което витае тук? Човек да го е страх да те докосне. Върху ръцете ти много пудра ли има?

Той я привлече в прегръдката си и тя повдигна устни с чувство на облекчение. Очевидно я намираше за прелестна.