Титан

Мистър Пурди излезе, а Каупъруд повика своите адвокати и инженери. Един съботен следобед седмица-две по-късно, когато във въпросната сграда нямаше никого, триста работници дойдоха с колички, кирки, лопати и динамитни фитили. На другия ден към залез слънце (тъй като беше неделя, неприсъствен ден, съдилищата не работеха и нямаше кой да издаде заповед за спиране на работата) солидната сграда, собственост на мистър Редмънд Пурди, беше изравнена напълно със земята и на нейно място зейна огромна яма. Когато към девет сутринта същата неделя съобщиха на джентълмена с целулоидна яка и маншети, че сградата му е съборена, той естествено бе много разтревожен. Когато Пурди пристигна разгорещен и възбуден, част от стената все още стоеше и той повика полиция. Твърде странно, но това почти не му помогна, тъй като на полицаите беше показана писмена заповед, издадена от най-висшата съдебна инстанция начело с уважаемия Нейъм Дикеншийтс и забраняваща да се пречи на изграждането на тунела. (Впоследствие, когато друг съд поиска да види този забележителен документ, се разбра, че той е изчезнал, говореше се, че такъв документ не е могъл да бъде показан на полицията, тъй като изобщо не е съществувал.)

Събарянето и копаенето продължиха. След това адвокатите се разтичаха от врата на врата — при познати съдии. Голямото нарушение се разчу, пламтяха бузи, горяха очи, устата не се затваряха. Но законът си е закон. Процедурата си е процедура и в почивен ден, когато съдът не заседаваше, не можеше да бъде издадена никаква заповед. И все пак към три часа следобед беше намерен един услужлив съдия, който се съгласи да издаде заповед и да сложи край на това чудовищно престъпление. Но сградата вече бе срутена, а изкопът — завършен. Западночикагската трамвайна компания трябваше само да се снабди с нареждане, отменящо първото и гарантиращо правата й, с което тя щеше да предизвика спор, след време естествено прехвърлил целия въпрос в апелативния съд на щата, където той щеше да бъде разглеждан до безконечност. После години наред щяха да бъдат издавани безброй нареждания, отменяния, решения и предложения за преразглеждане на други решения, заплахи, че спорът ще бъде прехвърлен от щатския във федералния съд въз основа на конституционните права и така нататък. В края на краищата спорът бе разрешен извън съда, тъй като мистър Пурди вече бе по-благоразумен. Междувременно обаче вестниците научиха всички подробности около сделката и над Каупъруд се разрази същинска словесна буря.

Но конкуренцията на новата Чикагска транспортна компания бе много по-главоболна от случката с Редмънд Пурди. Идеята за тази компания принадлежеше на някой си Джеймс Фърнивал Улсън, решителен млад западняк от Калифорния, и постепенно се разгърна в молби и петиции, подписани от почти две трети от жителите на различни улици в най-югозападната част на града, където имаше предложение да бъде построена новата линия. Същият този Джеймс Фърнивал Улсън, една доста амбициозна личност, не можеше да бъде така лесно отстранен. Освен молбите и петициите, които Каупъруд не можеше да му отнеме току-така, той разполагаше и с нов вид тяга, изпробвана по онова време в някои по-малки градове — електрическата: вагони с лира, захванати за жица, която била много по-икономична, осигурявала по-добро обслужване от кабелната линия и дори била по-евтина от конските трамваи.

Каупъруд бе чувал за тази нова електрическа система и вече години наред я изучаваше най-внимателно, тъй като тя обещаваше да направи революция в целия трамваен транспорт. Но тъй като беше изградил своята отлична кабелна линия, смяташе за неизгодно да се отказва от нея. Трамваят с лира беше нещо съвсем ново и дума да няма, не беше желателно той да бъде пускан в Чикаго, докато Каупъруд не е готов да го въведе — първо в покрайнините, а после може би навсякъде.