Титан

При тези думи Каупъруд я изгледа студено, изпитателно и все пак донейде съчувствено, но преди да е казал нещо, Ейлийн изтича предизвикателно от стаята и слезе в музикалния салон, откъдето след малко той чу акордите на Втора унгарска рапсодия, която тя свиреше толкова прочувствено и повече от всякога вълнуващо. Изливаше безкрайната си злочестина и мъка. На Каупъруд за миг му стана неприятно при мисълта, че Ейлийн се е влюбила в този Линд, хубав, наперен, прочут с безпътността си в светското общество, но станалото станало. Щеше да е нечестно да я упреква. В същото време го обзе искрено съжаление за отминалите дни. Спомни си Ейлийн като ученичка — с червена пелерина, в къщата на баща й, докато яздеше или се разхождаше с карета. Какво великолепно, какво нежно момиче беше тя — какво прелестно влюбено глупаче! Дали наистина е решила да не му обръща повече внимание? Дали е намерила някой, който да се е влюбил в нея, а тя да му е отвърнала със същото? Тази мисъл му беше странна.

Той се вгледа в нея, когато малко по-късно тя влезе в трапезарията с меднозелена копринена рокля, с вдигната коса, и противно на волята си й се възхити. Изглеждаше много жизнена, но все пак и умислена, влюбена (в някого), пламенна и предизвикателна. За миг Каупъруд си помисли колко ужасни са страстта и любовта — как превръщат всички в глупаци. „Всички до един сме подвластни на могъщия съзидателен подтик“, каза си той. Говори за други неща — за наближаващите избори, за фургона с изписания върху него въпрос „Ще превземе ли Каупъруд града?“

— За мен това е политиканство — поде Каупъруд. След това й разказа, че се е отбил в един импровизиран салон на републиканците на ъгъла на Стейт стрийт и Шестнадесета улица — голяма евтина дъсчена постройка с пейки, и че е чул как някакъв разпален оратор сипе върху него хули. — Изкуших се за миг да задам няколко въпроса на това магаре — добави той, — после реших, че няма смисъл.

Ейлийн не можа да не се усмихне. Въпреки всичките си недостатъци Каупъруд беше прекрасен — само как е разбунил целия град! „Какво ме интересува дали е добър, когато не се държи добре с мен.“

— Срещна ли някой друг, когото харесваш, освен Линд? — попита накрая шеговито той, та да научи нещо повече, без да възбужда много чувствата й.

Ейлийн го наблюдаваше и тъй като бе сигурна, че Каупъруд отново ще повдигне въпроса, отвърна:

— Не, не съм, пък и за какво ми е. Един ми стига.

— Какво искаш да кажеш? — попита внимателно той.

— Точно това, което казах. Един ми стига.

— Искаш да кажеш, че си влюбена в Линд?

— Искам да кажа… — тя млъкна и го погледна предизвикателно. — Не ти ли е все едно какво искам да кажа? Да, влюбена съм. Какво те интересува това? Защо си седнал тук да ме разпитваш? Все ти е тая какво върша. Аз не ти трябвам. Откъде-накъде се опитваш да разбереш нещо и да ме следиш? Не от уважение към теб съм се сдържала досега. Ами ако съм влюбена? Хич не те е грижа за мен.

— О, аз те обичам. Знаеш, че те обичам. Защо говориш така?

— Да, обичаш ме — разпали се Ейлийн. — Зная как ме обичаш. Добре, едно ще ти кажа — вбесена от неговото безразличие, тя продължи: — Обичам Линд, нещо повече, любовница съм му. И ще му бъда и занапред. Какво те засяга!

Очите й мятаха мълнии, страните й пламтяха. Тя дишаше тежко.

При това признание, направено в изблик на обида и яд от дългото му безразличие, Каупъруд се изпъна за миг, погледът му стана суров, в него проблесна неумолимостта, с която той понякога посрещаше своите противници. Веднага си помисли за хилядите начини, с които можеше да направи живота й ад и да отмъсти на Линд, но след миг реши, че не си струва. Но не от слабост, обратното, защото усещаше, че я превъзхожда по сила. Защо да я ревнува? Нали и той не бе безупречен. Настроението му за миг се промени, обзе го съжаление към Ейлийн, към самия себе си, към живота с неговите толкова объркани желания и закони. Не можеше да вини Ейлийн. Линд наистина беше обаятелен. Каупъруд нямаше никакво желание да се разделя с Ейлийн или да се кара с Линд — просто щеше да прекъсне временно отношенията си с нея, за да може тя да се отърси от увлечението си. Сигурно Ейлийн щеше да поиска сама да го остави. Може би, ако намери жена, която да му подхожда, той ще напусне Ейлийн и ще го оправдае с историята й с Линд. Жена, която да му подхожда — къде да я намери? Все още не беше я открил.

— Ейлийн — каза доста мило, — искам да не го преживяваш толкова тежко. Излишно е. Кога го направи? Ще ми кажеш ли?

— Не, няма да ти кажа — отвърна тя с горчивина. — Това не те засяга и няма да ти кажа. Откъде-накъде ще ме питаш? На теб ти е все едно.

— Не ми е все едно, уверявам те — тросна й се гневно Каупъруд. — Кога го направи? Поне това можеш да ми кажеш. — За миг погледът му бе твърде суров, но после се смекчи.

— Тия дни. Преди около седмица — каза сякаш по принуда Ейлийн.

— Откога го познаваш? — попита, изпълнен с любопитство, той.

— От четири-пет месеца. Запознахме се миналата зима.

— И го направи нарочно, защото го обичаше или защото искаше да ме нараниш?