Титан

След доскорошните спречквания между тях не допускаше, че тя вече не го обича.

Ейлийн потрепери раздразнено.

— Просто ми харесва — избухна тя. — Направих го, защото исках, а не от някаква любов към теб, щом толкова те интересува. Виж го ти него, седнал да ме разпитва, след като изобщо не ме поглежда. — Тя бутна чинията и понечи да стане.

— Почакай малко, Ейлийн — каза просто той, като остави ножа и вилицата и я погледна през масата, по която бяха наредени севърски порцелан, сребърни прибори, плодове и изискани гозби — те седяха един срещу друг под ярката светлина на лампите с копринени абажури. — Защо говориш така е мен? Знаеш, че не съм някакъв дребнав, жалък глупак. Знаеш, че каквото и да направиш, няма да се карам с теб. Зная какво те измъчва. Зная защо постъпваш така и как ще се чувстваш после, ако продължиш по същия начин. Няма да направя нищо… — Каупъруд млъкна, завладян от съчувствие към нея.

— А, така ли? — избухна тя, като се опитваше да преодолее обземащото я вълнение. Спокойствието му съживи спомените й от миналото. — Запази съчувствието за себе си. Не ми е притрябвало. Ще се оправя някак. Стига си ми говорил.

Ейлийн блъсна чинията толкова силно, че събори чашата с шампанско, което се разплиска на жълтеникаво петно върху бялата ленена покривка, стана и излезе бързо. Задушаваше се от гняв, болка, срам и съжаление.

— Ейлийн! Ейлийн! — извика Каупъруд и се спусна след нея, без да обръща внимание на иконома, който бе влязъл при шума на размествани столове. Тези семейни разпри му бяха отдавна познати. — Трябва ти любов, а не отмъщение. Разбирам го. Имаш нужда да бъдеш обичана. Извинявай. Не ме съди прекалено сурово. И аз няма да те упреквам.

Той я хвана за ръката и я задържа, докато влизаха в съседната стая. Ейлийн беше заслепена от своите чувства, за да разговаря смислено или да разбере какво върши.

— Пусни ме! — възкликна сърдито тя и очите й се напълниха с горещи сълзи. — Пусни ме! Казвам ти. вече не те обичам. Мразя те! — Ейлийн се отскубна и се изправи пред него. — Не искам да ми говориш повече! Не искам! Ти си причината за всичките ми нещастия. Ти си причината за всичко, което правя, и не смей да го отричаш! Ще видиш! Ще видиш! Ще ти покажа на какво съм способна!

Ейлийн се обърна, но той я стискаше здраво, докато, както обикновено, тя не издържа и не се разплака.

Да, плача! — каза през сълзи. — Но нищо не може да се промени. Вече е твърде късно! Твърде късно!

Глава XXXVIII ЧАСЪТ НА ПОРАЖЕНИЕТО

Улисан от врявата и възбудата около есенната предизборна кампания, стоикът Каупъруд се почувствува много по-засегнат, когато научи за измяната на Ейлийн, отколкото от това, че е настроил цялото общество на Чикаго против себе си. Не можеше да забрави онези омайни първи дни, когато Ейлийн беше млада и живееше само с любовта и надеждите. Този спомен пронизваше като едва загатнат полутон всичките му действия и мисли. Макар да бе много деен, той, общо взето, се самоанализираше и не му бяха чужди изкуството, трагизмът, патосът на разбитите чувства. Не изпитваше злоба към Ейлийн, а само мъка от неизбежните последици на необузданото му непостоянство, на желанието да е свободен. Промяна! Неминуемата преходност на всичко! Кой се разделя със съвършеното, дори то да е някоя безразсъдна любов, без малко самосъжаление?

Но дойдоха бързо шести ноември, шумните и лишени от смисъл избори, завършили със зашеметяващо поражение. От тридесет и двамата кандидати за градски съветници, издигнати от Демократическата партия, бяха избрани едва десетина и опозицията спечели две трети от местата, тоест мнозинството, а господата Тирнан и Кериган запазиха естествено постовете си. С тях на власт дойде кмет републиканец, а заедно с него и всички негови поддръжници от Републиканската партия, от които сега се очакваше да докажат на дело своята почтеност и непорочност. Каупъруд знаеше какво означава това и незабавно се приготви да направи сонда в лагера на неприятеля. От Маккенти и останалите постепенно научи цялата истина за предателството на Тирнан и Кериган, но не се разсърди. Такъв е животът. Занапред трябваше да ги държи под око или пък да ги хване в капан и да ги унищожи. Ако се вярваше на думите им, те, разбира се, едвам били набрали нужните гласове.

— Вижте! Спечелих само с триста гласа — повтаряше лукаво Кериган при всеки удобен случай. — Ей богу, насмалко да изгубя в собствения си район!

И мистър Тирнан изтъкваше същото.

— Полицията не ми помогна — заявяваше твърдо той. — Остави другите да победят моите хора. Едва събрах шест хиляди гласа, а трябваше да имам девет хиляди.

Никой обаче не му вярваше.