Титан

Каупъруд се убеди, че както бе предсказал Адисън, не е толкова лесно да склони различните акционери и директори на старите компании да се съгласят с плана му за преустройство. Увери се, че никога преди не е срещал по-неотзивчиви и несговорчиви хора. Те отхвърлиха напълно предложението му да изкупи всички акции три-четири пъти по-скъпо, отколкото беше курсът им. Акциите на всички компании се-продаваха на сума от сто и седемдесет до двеста и десет долара, но всъщност от година на година поскъпваха, тъй като градът се разрастваше и нуждите от газ ставаха все по-големи. Същевременно те всички до един проявяваха подозрителност към този новак в града им, който им предлагаше компаниите да се обедният. Кой беше той? Кого представяше? Даваше ясно да се разбере, че притежава огромен капитал, но не казваше кои са поддръжниците му. Старите директори и членовете на управителните съвети си мислеха, че този план е хрумнал на директорите и членовете на ръководството на някоя от другите компании, за да получат надмощие и да ги изместят. Защо да продават акциите? Защо да се блазнят от по-високите печалби, които те ще им донесат, когато си бяха много добре и така? Тъй като беше отскоро в Чикаго и все още нямаше връзки сред деловите среди, Каупъруд се принуди в края на краищата да се залови с друга идея — да създаде нови компании в предградията и така да подготви атаката си срещу самия град. Предградия като Лейк Вю и Хайд Парк имаха свои градски или местни съвети с правото да предоставят концесии за прокарването на водопроводи, газопроводи и за строежа на трамвайни линии, съответно регистрирани съгласно със закона на щата. Каупъруд прецени, че ако успее да създаде самостоятелни и привидно несвързани компании във всяко предградие и град, а по-късно и една обща компания за града, ще бъде в състояние да диктува условията на по-старите акционерни дружества. Важното беше просто да получи монополните права, преди неговите конкуренти да са се усетили.

Единствената трудност беше, че той не разбираше абсолютно нищо от бизнеса със светилен газ — от това, как всъщност се произвежда и доставя той, — а и никога не беше проявявал особен интерес към него. Строежът на трамвайни линии, любимата му форма за търсене на печалби в рамките на градската община, за която беше натрупал почти безгранични специални знания, засега не му предлагаше никакви практически възможности тук, в Чикаго. Той обмисли положението, прочете как се произвежда светилен газ и неочаквано, както винаги, му провървя, намери човека, който му трябваше.

Разбра, че докато е действала и се е разраствала Южната компания, бе съществувало едно по-малко предприятие, основано от някой си Сипънс — Хенри Де Сото Сипънс, — който с някакви машинации се включил в начинанието и се сдобил с концесия да произвежда и продава газ в центъра на града, но си имал и неприятности със съда, докато най-сетне бил принуден или убеден да се оттегли. Сега се занимавал с недвижими имоти в Лейк Вю. Старият Питър Лохлин го познаваше.

— Тоя не си поплюва — каза Лохлин на Каупъруд. — Смятах, че с газа ще хване бика за рогата, но му намериха цаката и го разкараха. Резервоарът му до реката експлодира и мен ако питаш, той е убеден, че имат пръст онези приятелчета. Във всеки случай зарязал е всичко вече от години. Нито съм го виждал, нито съм го чувал.

Каупъруд изпрати стария Питър да намери Сипънс, да разбере с какво всъщност се занимава и дали проявява интерес да се заеме отново с газа. След няколко дни в кантората на „Питър Лохлин и К°“ влезе самият Хенри Де Сото Сипънс. Оказа се много дребен, около петдесетгодишен човек, носеше висока четириъгълна филцова шапка, късо кафяво палто с подплата (без нея палтото се превръщаше през лятото в сако) и обувки с тъпи върхове, приличаше на селски аптекар или книжар, или по-скоро на провинциален лекар или адвокат. Маншетите му се подаваха доста от ръкавите на палтото, вратовръзката стърчеше твърде много от жилетката, а високата му шапка беше килната прекалено назад, инак той беше приятен, любезен и интересен. Имаше къси бакенбарди, червеникавокафяви, предизвикателно щръкнали и гъсти вежди.

— Мистър Сипънс — каза любезно Каупъруд, — някога сте се занимавали с производството и доставката на светилен газ в Чикаго, нали?

— Струва ми се, че съм запознат не по-малко от другите с производството на светилен газ — отвърна почти предизвикателно Сипънс. — Години наред съм работил в тази област.

— Добре, мистър Сипънс, мисля си, че може би е изгодно да бъде създадена малка газова компания в някое от околните села, които сега никнат като гъби, и да видим дали няма да изкараме по някой и друг долар от нея. Самият аз не разбирам нищо от газ, но си рекох, че бих могъл да привлека някого, който се интересува от това. — Той погледна Сипънс приятелски, така, сякаш го преценяваше. — Чух, че сте човек с голям опит в този бранш в Чикаго. Ако създам такава компания и осигуря добра поддръжка, бихте ли се съгласили да поемете нейното ръководство?