— Ще ми позволите ли да ви разкажа нещо и за моя живот? Няма да ви отнема много време. Роден съм във Филаделфия. Семейството ми винаги е живяло там. През целия си живот съм се занимавал с банково дело и с трамваен транспорт. Първата ми жена беше презвитерианка, много религиозна и строга. Беше по-възрастна от мен с шест-седем години. Известно време бях щастлив — около пет-шест години. Имаме две деца — и двете са живи. После срещнах сегашната си жена. Тя е по-млада от мен — поне с десетина години, и е много красива. В известен смисъл е по-умна от първата ми жена — поне не е толкова тесногръда и, струва ми се, по-великодушна е. Влюбих се и когато в края на краищата напуснах Филаделфия, се разведох и се ожених за нея. По онова време бях много влюбен. Струваше ми се, че е идеалната съпруга за мен, пък и досега мисля, че притежава много качества, които я правят привлекателна. Но след време и моите представи за жените полека-лека се промениха. Убедих се от жизнения си опит, че жена ми съвсем не е идеалната за мен съпруга. Тя не ме разбира. Не настоявам, че разбирам себе си, но ми стана ясно, че все някъде има жена, която да ме разбере по-добре и от самия мен, която да съзре у мен неща, които сам не мога да видя, и пак да ме обича. Трябва да ви кажа също така, че винаги съм обичал жените. За мен в света съществува само едно идеално нещо и това е жената, която бих желал да имам.
— Мисля, че ще е твърде трудно за всяка една жена да открие каква точно съпруга искате да имате — усмихна се своенравно Беренис.
Каупъруд стоеше невъзмутим.
— Да, за всяка жена освен за единствената, за която говоря — отвърна той, като натъртваше на думите.
— При всички положения задачата й ще бъде трудна — добави Беренис закачливо, но и със симпатия.
— Изповядвам се пред вас — каза сериозно и с известно усилие Каупъруд — и не търся оправдание. Жените, които съм познавал, сигурно щяха да бъдат идеални съпруги за други мъже, но не и за мен. На това ме е научил моят живот. Той ме промени.
— Смятате ли, че този процес е завършил? — попита Беренис надменно и закачливо, тон, който го озадачаваше, очароваше и предизвикваше.
— Не, не бих казал. Но идеалът ми явно се е оформил. Нося го вече години наред в себе си. Пред него всичко останало се обезценява. Все пак идеалът съществува. Всеки човек се стреми да открие своята пътеводна звезда.
Докато го казваше, Каупъруд осъзна, че прави една много необичайна за него изповед. Беше дошъл тук преди всичко за да подчини Беренис на волята си и да я накара да промени решението си. Всъщност стана точно обратното. Тя почти го превъзхождаше. Тази грациозна, стройна, съобразителна и надарена с артистизъм девойка стоеше пред него и го караше да й излива душата си, ала той я усещаше не толкова в тази светлина, а като голямо, добро и изпълнено с майчинска обич същество, което вижда, чувствува и разбира. Беше сигурен, че ще разбере и него. Беше сигурен, че Беренис ще го разбере. Той щеше да я накара да го разбере. Какъвто и да бе, каквото и минало да имаше, тя нямаше да го съди дребнаво. Не беше способна на това. Досегашните й отговори го потвърждаваха.
— Така е — каза Беренис, — всички имаме пътеводна звезда, но вие, изглежда, не можете да намерите своята. Нима се надявате да откриете вашия идеал в образа на жива жена?