Титан

„Бедна, отлъчена от обществото“ — мислеше си Беренис. Можеше ли да се омъжи за богат човек? Разбира се, че да. И за кого? За лейтенанта? Никога. Не беше достатъчно властен, пък и беше присъствал на нейния позор. И за кой друг? О, дългият списък от глуповати, повърхностни безделници-и гуляйджии, които прахосваха живота си и образуваха светското общество заедно с трезвите, сполучилите и тесногръдите богаташи. Тук-таме, и то много рядко, се срещаше по някой истински мъж, но дали той щеше да прояви интерес към нея, ако научеше цялата истина?

— Скъса ли с мистър Браксмър? — попита я мисис Картър и в гласа й прозвучаха любопитство, тревога, надежда, отчаяние.

— Оттогава не съм го виждала — отвърна Беренис и въздържано не каза истината. — Не зная да го виждам или не. Трябва да помисля. — Тя стана. — Но не се безпокой, мамо. Само че ми се иска да водим друг живот, да не зависим от мистър Каупъруд.

Тя отиде в будоара си и започна да се облича пред огледалото за вечерята, на която беше поканена. Значи през последните няколко години бяха живели с парите на Каупъруд, а тя така свободно ги пилееше — държеше се надменно, суетно, самонадеяно, надуто. А той се беше взирал в нея с проницателните си и питащи очи. Защо? Но беше излишно Беренис да си задава този въпрос. Сега вече знаеше всичко. Каква игра беше играл той и каква глупачка се беше оказала тя, щом не бе я разбрала. Дали майка й не подозираше нещо? Едва ли. Какъв странен, невероятен и чудовищен свят! Докато размишляваше, очите на Каупъруд просто я изгаряха.

Глава LIII ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

Този ден Беренис се замисли за първи път сериозно за своето бъдеще. Мина й мисълта за женитба, но вместо да вика отново Браксмър или изнурително да преследва някой друг, още по-неприемлив и от него, може би щеше да е по-разумно да съобщи просто и изискано на приятелите си, че майка и е изгубила състоянието си и сега тя е принудена да се залови за някаква работа, да дава уроци по танци или да стане професионална танцьорка. Един ден Беренис съобщи невъзмутимо на майка си какво е решила. Мисис Картър, привикнала отдавна да води паразитен начин на живот, нямаше представа как се печелят пари, затова бе ужасена. Като си помислеше само, че тя и „Беви“, прекрасната й дъщеря, а следователно и синът й трябва да водят скучна и прозаична борба за насъщния, и то след всичките й мечти! Тя въздишаше и плачеше тайно, после написа едно предпазливо обяснение на Каупъруд и го помоли да се видят насаме, след като той се върне в Ню Йорк.

— Не смяташ ли, че е най-добре да продължим още малко да живеем както досега? — подхвърли мисис Картър на Беренис. — Сърцето ми се къса, като си помисля, че ти с твоето образование трябва да паднеш толкова ниско, че да даваш уроци по танци. Засега е за предпочитане да не предприемаме нищо. Можеш да се омъжиш добре и тогава всичко ще се уреди. За мен няма какво да мислим. Все някак си ще преживея. Но ти… — Уморените очи на мисис Картър изразяваха ясно мъката, която тя изпитваше. Беренис се трогна от проявената към нея обич, понеже знаеше, че е искрена, но колко глупава се беше оказала майка й и колко слаба наистина, та тя да разчита на нея!

При разговора си с мисис Картър Каупъруд заяви решително, че Беренис постъпва донкихотовски, че нервите й са разстроени, щом като настоява да промени начина си на живот, да отбягва обществото и да погубва прекрасното си очарование с професионални задължения. По предварителна уговорка с мисис Картър той побърза да замине за Поконсоу, понеже знаеше, че по това време момичето ще бъде там само. След случката с Бийлс Чадси Беренис постоянно го избягваше.

Когато пристигна към един часа следобед в хладния януарски ден, земята беше покрита със сняг, а пейзажът наоколо — окъпан в кристална светлина, която се отразяваше в очите с чуден диамантен блясък — сякаш въздухът бе насечен от проблясъците на безброй скъпоценни камъни. Вече имаше автомобили и Каупъруд караше спортна кола с осемдесет конски сили, чиято тъмнокафява лакирана повърхност отразяваше светлината. С тежко кожено палто и шапка от черна агнешка кожа той спря пред вратата.

— Е, Беви, как сте? — възкликна, като се престори, че не знае за отсъствието на мисис Картър. — Как е майка ви? Тук ли е?

Беренис го погледна решително със студения си, открит и проницателен поглед и го посрещна любезно, със сдържана усмивка. Беше със синя дочена престилка, каквито носят художниците, а в ръката й проблясваше палитра с разноцветни бои. Рисуваше и мислеше — основното, което правеше тези дни, мислеше за Браксмър, Каупъруд, Килмър Дюелма и половин дузина други мъже, както и за сцената, танците, рисуването. Животът й се променяше коренно пред очите й, той отново наподобяваше разбърканите части на детска мозайка, които трябваше да бъдат подредени така, че да образуват красива картина, стига само Беренис да издържеше.