Титан

Тя млъкна, чудесно се владееше, макар наистина да беше доста развълнувана, бе очарователно създание, замечтано, но и пресметливо, нещо средно между древната гъркиня и ориенталката.

В този момент Браксмър разбра за пръв път, че разговаря с жена, която всъщност не разбира. Тя беше странно сдържана, загадъчна, а може би и по-красива, тъй като сега беше много по-недостъпна за него. Колкото и да е странно, но младият американец внезапно си представи островите на Древна Гърция, потъналата Атлантида, Кипър с неговия храм на Афродита. В очите на Браксмър пламна някакъв огън, цялата руменина от лицето му изчезна.

— Не мога да повярвам, че съм ви съвсем безразличен, мис Беренис — продължи младежът с усилие. — Чувствах, че държите на мен. Но сега — добави изведнъж той, събрал, както подобава на военен, цялата си твърдост — няма повече да ви досаждам. Вие ме разбирате. Знаете какви са чувствата ми. Аз няма да се променя. Не можем ли все пак да останем приятели?

Браксмър протегна ръка и Беренис я пое с чувството, че слага край на нещо, което е могло да се превърне в идилична любовна история.

— Разбира се, че можем — отвърна тя. — Надявам се скоро да ви видя пак.

След като Браксмър си отиде, Беренис влезе в съседната стая, отпусна се в едно плетено кресло, опря лакти на коленете си и брадичка на ръцете си. Каква развръзка на тези толкова чисти и прекрасни отношения! Него вече го нямаше. Тя нямаше повече да го вижда, нямаше да иска да го вижда — поне не толкова често. В живота има толкова тъжни, дори грозни неща. О, да, да, тя започваше ясно да ги съзира.

Два-три дни по-късно, след като беше мислила и мислила и не можеше повече да продължава така, тя отиде най-сетне при майка си и каза:

— Мамо, защо не ми разкажеш тази луисвилска история, искам да зная всичко. Разбирам, че нещо те измъчва. Не можеш ли да ми се довериш? Вече не съм дете, твоя дъщеря съм. Това може да ми помогне да разбера докрай нещата, за да зная как да постъпя.

Мисис Картър, която винаги беше играла ролята на горда, но любеща майка, остана безкрайно изненадана от смелото поведение на своята дъщеря. Тя се изчерви, изтръпна и реши да прибегне до лъжа.

— Казах ти, че няма нищо — заяви развълнувано и свадливо. — Това е ужасна грешка. Дано този отвратителен тип бъде най-жестоко наказан за онова, което ми наговори. Да ме оскърбяват и нападат така пред собственото ми дете!

— Мамо, защо не ми разкажеш всичко за Луисвил? — попита Беренис и впи в нея студените си сини очи. — Между нас не бива да има никакви тайни. Може би ще успея да ти помогна.

Разбрала, че дъщеря й не е вече дете или просто светска кокетка, а властна жена, хладнокръвна, отзивчива и много по-проницателна от нея, тя се отпусна в люлеещия се стол с пъстра тапицерия, затърси носната си кърпичка с едната ръка, а с другата закри очи и се разплака.

— Бях толкова отчаяна, Беви. Не знаех по кой път да тръгна. Полковник Джилис ми даде тази идея. Искаше ми се вие двамата с Ролф да продължите образованието си и да ви създам по-добри възможности в живота. Нищо от онова, което каза онзи ужасен човек, не отговаря на истината. Не съм била такава, каквато ме изкара. Полковник Джилис и няколко негови приятели ме помолиха да им наема ергенски квартири и така стана всичко. Нямам вина, Беви, нямах друг избор.

— А мистър Каупъруд? — попита, изпълнена с любопитство, Беренис. Напоследък беше започнала да мисли твърде много за него. Беше спокоен, умен, енергичен и съобразителен като нея.

— Той няма нищо общо — отвърна мисис Картър и вдигна поглед, сякаш за да се защити. От всичките си приятели сред мъжете тя харесваше най-много Каупъруд. Никога не я беше тласкал по лоши пътища, нито пък беше използвал къщата й само за свои лични цели. — Никога не е правил нищо друго, освен да ми помага. Той ме посъветва да оставя къщата в Луисвил, да замина на изток и да се посветя само на грижите за теб и Ролф. Предложи да ми помага, докато вие двамата стъпите здраво на краката си, и аз го послушах. Ах, ако не бях толкова глупава, ако не се страхувах толкова от живота! Но твоят баща и мистър Картър просто пропиляха всичките ни пари.

Тя въздъхна дълбоко и прочувствено.

— Значи наистина не притежаваме нищо, така ли, мамо, нито имот, нито нещо друго?

Мисис Картър кимна.

— И парите, които харчим, са на мистър Каупъруд?

— Да.

Беренис млъкна и погледна през прозореца, откъдето се откриваше хубав изглед към парка. Като нарисувани на картина се виждаха малко езеро, горист хълм, а пред тях японска пагода. Зад хълма се извисяваха жълтите стени на голям хотел в западната част на Сентрал парк. Откъм улицата се чуваше дрънченето на трамваите. По една алея в парка се виждаше върволица от леки екипажи — светското общество се разхождаше на чист въздух в студения ноемврийски следобед.