Титан

— Влезте — покани го тя. — Студено е, нали? Вътре гори чудесен огън. Не, мама не е тук. Замина за Ню Йорк. Мисля, че можете да я намерите в апартамента. Дълго ли ще останете в Ню Йорк?

Държеше се весело, жизнерадостно, мило, но сдържано. Каупъруд усети дълбоката пропаст, която ги делеше. Тя винаги беше съществувала. Той чувствуваше, че дори момичето да го разбира и харесва, имаше и нещо друго — условности, амбиция или някакъв негов недостатък, — което го отчуждаваше от нея и я правеше безкрайно далечна. Той погледна стаята, картината, която Беренис рисуваше (заснежен пейзаж, гледан от хълм), изгледа, който се разкриваше от прозореца, и няколкото скици на танцуващи фигури, които тя беше нарисувала наскоро и сега беше окачила на стената — прекрасни фигурки с къси туники. Погледна и нея в необичайната й престилка на художник и намери, че много й прилича.

— Както винаги, Беренис — каза той, — изкуството за вас е над всичко. То е вашият свят. Не можете да живеете без него. Тези работи са прекрасни. — Каупъруд посочи с ръка, от която бе махнал ръкавицата, към една от скиците с танцьорите. — Все пак не съм дошъл при майка ви. А при вас. Получих много странно писмо от нея. Пише ми, че искате да се откажете от светското общество и да започнете да давате уроци или нещо такова. Дойдох, защото исках да поговорим за това. Не смятате ли, че постъпвате твърде прибързано?

Сега той говореше, сякаш интересът му към нея бе породен от причина, нямаща нищо общо с него.

Застанала с четка в ръка пред картината, Беренис го гледаше студено., любопитно, предизвикателно и недоверчиво.

— Не, не смятам — отговори спокойно тя. — Знаете как стоят нещата, така че мога да говоря напълно откровено. Зная, че мама винаги е имала най-добри намерения. — Върху устните й се изписа едва доловима горчивина. — Май е по-добра, отколкото умна. Колкото до вашите подбуди, искам да вярвам, че и те са били продиктувани от най-искрени чувства. Зная, че е така. Щеше да е неблагодарно от моя страна да се съмнявам в противното. — Каупъруд се бе вторачил в Беренис и на нея й се стори, че нещо в очите му трепна и потъна в дълбините им. — И въпреки това смятам, че не можем да продължаваме както досега. Ние не разполагаме със средства. Защо да не работя? Всъщност какво друго ми остава да правя?

Тя млъкна, а Каупъруд продължаваше да я гледа, без да казва нищо. С обикновената си измачкана престилка, със сините очи, впити в него изпод разпуснатата червена коса, тя му се струваше най-прекрасното същество, което беше виждал някога в живота си. Какъв остър, възвишен разум! Беше толкова надарена, толкова блестяща и очите й подобно на неговите гледаха съвсем безстрашно. Бе запазила душевно равновесие.

— Беренис — каза тихо Каупъруд, — нека ви кажа нещо. Преди малко ми направихте честта да споменете за добрите подбуда, подтиквали ме да давам пари на майка ви. А от моя гледна точка тези подбуди не бяха от най-добрите. Няма да ви казвам за какви ги мислех в началото. Зная какви са сега. Ако ми позволите, ще разговарям откровено с вас, още повече че тук сме само двамата. Не зная дали сте в течение, но когато срещнах за първи път майка ви, случайно научих, че има дъщеря — тогава това не ме интересуваше изобщо. Отидох в дама й като гост на един мой приятел от финансовите среди, който се възхищаваше много от нея. В началото и аз й се възхищавах, защото тя притежава обноски на родена аристократка… а беше и привлекателна. Един ден видях случайно в дома й една ваша снимка и още преди да съм отворил уста, майка ви я скри. Може би си я спомняте. В профил… направена, когато сте били на около шестнадесет години.

— Да, помня я — отвърна Беренис просто и тихо, сякаш изслушваше изповед.

— Тази фотография силно ме заинтригува. Разпитах за вас и научих всичко, което успях. После видях друга ваша снимка, увеличена, на витрината на някакъв фотограф в Луисвил. Купих я. Сега тя е в кабинета ми в Чикаго. Застанали сте до една камина.

— Спомням си — отвърна Береше развълнувана, но още плаха.