Титан

Беренис, която винаги беше проявявала по-голям или по-малък интерес към Каупъруд и по природа изпитваше някаква близост с него заради неговата работоспособност, непринуденост, прямота и сила, се развълнува особено много от необикновената му откровеност и великодушие. В бъдеще можеше и да поставя под съмнение доколко той контролира искреността си, сега обаче откровеността му бе безкористна. Освен това се ласкаеше, че я беше обичал и й се беше възхищавал тайно толкова дълго, че властен мъж като него бе мечтал за нея. Това успокои смутената й суетност, заличи срама от всичко, което й се случи. В неговата откровена изповед имаше някакво благородство, което я наелектризираше и трогваше. Тя вдигна поглед към него — той стоеше пред нея с леко прошарените си слепоочия, най-привлекателното у някои мъже за някои жени — и не успя да потисне у себе си вълнението, нежността, съчувствието и майчинската любов. Очевидно Каупъруд се нуждаеше от истинска жена, цялото му поведение го подсказваше, от жена образована, с висока култура, с вкус, от жена, която да го обича, или най-малкото имаше правото да мечтае за нея. Докато стоеше пред Беренис, той приличаше едновременно на свръхчовек и на палаво момче — красив, силен, изпълнен с оптимизъм, не толкова по-възрастен от нея, тласкан от някаква пламтяща вътрешна сила, Която все повече и повече го терзаеше. Колко ли я обичаше? Беше ли в състояние да обича? Да обича когото и да било? Но правеше какво ли не, за да привлече вниманието й. Какво означаваше всичко това? Всичките тези думи? Всичките тези постъпки? Навън беше колата му, кафява и лъскава на фона на снега. Това беше великият Франк Алджърнън Каупъруд от Чикаго, който молеше нея, най-обикновеното момиче, да се държи мило с него, да не го прогонва завинаги от живота си. Всичко това действаше на ума, гордостта и въображението й.

— Сега ми харесвате повече — каза тя на висок глас. — Наистина ви вярвам. Никога досега не съм ви вярвала напълно. Не че съм убедена, че трябва да си харчите парите за мен или за мама. Но ви се възхищавам. Успяхте да го постигнете. Струва ми се, че и аз ви разбирам. Зная какви са вашите стремежи. Винаги съм изпитвала чувството, че отчасти съм ги знаела. Но сега не бива повече да ми говорите. Искам да обмисля думите ви. Не зная дали ще мога да го направя. — Тя забеляза, че нещо отново трепна в очите му и изчезна в дълбините им. — Но да не говорим повече за това.

— Беренис — поде Каупъруд с нескрита молба в гласа. — Питам се дали ме разбрахте? Толкова съм самотен… толкова съм…

— Да, разбирам ви — отвърна Беренис и протегна ръка. — Отсега нататък, каквото и да става, ще бъдем приятели, защото вие наистина ми харесвате. Не ме карайте още днес да взимам решение. Не мога да го направя. А и не искам.

— Дори при положение, че с радост бих ви дал всичко, което имам… и се нуждая от толкова малко?

— Не, първо трябва да реша за себе си. Макар че едва ли ще се съглася. Едва ли — отговори закачливо момичето. — Това е, господин опекун — засмя се тя и отблъсна ръката му.

Сърцето на Каупъруд се сви. Би дал милиони, за да я притисне в обятията си. Но само се усмихна умолително.

— Не искате ли да се качите на колата и да дойдете с мен в Ню Йорк? Ако майка ви я няма в апартамента, ще можете да отседнете в „Нидерландия“.

— Не, не днес. Надявам се скоро да се върна. Аз или мама ще ви съобщим.

След няколко прощални думи Каупъруд излезе бързо, качи се на колата, махна на Беренис в окъпания в пурпур залез и пое през снега на изток към Ню Йорк, където се надяваше да стигне за вечеря.

Дано запази приятелското й разположение и съчувствие. Дано!

Глава LIV ИСКАТ СЕ КОНЦЕСИИ ЗА ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ

Колкото и доволен да бе в момента, че Беренис посрещна приятелски изповедта му, Каупъруд не бе особено обнадежден. По странно стечение на обстоятелствата младият му съперник Браксмър беше отстранен и Беренис се принуди да види в истинска светлина и Каупъруд и любовта, и грижите му за нея. Но не ги оценяваше като него. Той разбираше повече отвсякога че е попаднал в мрежите на една удивителна жена, която възприема живота сдържано и от своя гледна точка и която нямаше да се подчини на волята му. Точно това повече от всичко — тъй като грацията и красотата на Беренис само го подсилваха — разпали още повече страстта му. Той непрестанно си повтаряше: „Ако се наложи, мога да живея и без нея“, но тази мисъл го пронизваше като с нож в сърцето. Какво в края на краищата бяха животът, богатството и славата, ако не можеш да притежаваш жената, която обичаш — любов, това загадъчно, необяснимо състояние на душата, за което силният копнее повече от слабия? Най-сетне Каупъруд бе осенен като от ослепително видение и осъзна, че крайната цел на славата, могъществото и силата е единствено красотата и че красотата е сплав от добър вкус, чувства, вродена култура, страст и блянове у жена като Беренис Флеминг. Само това и нищо друго. Без Беренис го чакаха немощна старост, мрак и безмълвие.