Титан

— Не знам, Норман — каза той веднъж на Шрайхарт. — Не знам. Едно е да възбуждаш духовете на хората, а съвсем друго да ги накараш да забравят. Тази страна е неспокойна, социалистическа, а Чикаго е разсадник на опасни идеи. И ако въпреки всичко това ни помогне да го изгоним, нямам нищо против. После вестниците вероятно ще успеят да загладят положението. Не зная, не зная.

Мистър Ханд спадаше към хората, които смятаха социализма за нещо ужасно, внесено от потисканата от монарсите Европа. Защо народът не се задоволи с това, да предостави на силните, умните, богобоязливите да се грижат за него? Не е ли това истинската демокрация? Разбира се, самият той беше от силните, Отнасяше се с недоверие към този радикален брътвеж. Въпреки това трябваше да направят всичко възможно, за да навредят на Каупъруд… всичко.

Скоро Каупъруд разбра, че общественото мнение ще се настрои окончателно против него, ако печатът продължи агитацията си. Макар и срокът на повечето му концесии да изтичаше чак на 1 януари 1903 година, ако нещата продължаваха така, той едва ли щеше да спечели следващите избори — било то със законни и с незаконни средства. Алчни, продажни и ненаситни чиновници и градски съветници сигурно щяха да извършат онова, което Каупъруд ще поиска от тях, стига да им плати достатъчно, но и най-дебелокожият, най-подкупният и корумпиран политик мъчно би затворил очи за изостреното внимание и за яростния гняв на възбуденото обществено мнение. Постепенно с неуморните усилия на вестниците хората бяха настроени до крайност срещу него. Би било прекалено да се яви в съвета точно сега и да поиска концесиите му, които изтичаха след седем години, да бъдат продължени с още двадесет години. Дори подкупените членове на градския съвет едва ли щяха да се решат да му услужат. Има неща, които не са възможни дори за продажните политици.

Още по-лошо беше, че двадесетгодишната концесия всъщност не задоволяваше сегашните му нужди. За да осъществи подготвяното сливане на Северната и Западната линия, във връзка с което смяташе да пусне стодоларови шестпроцентови акции поне за двеста милиона долара вместо сегашните акции по десет и двадесет процента за седемдесет милиона, беше необходимо, ако това изобщо бе възможно, да си осигури по-солиден срок от законодателството на щата.

— Хората не се интересуват особено от тези краткосрочни концесии — отбеляза веднъж мистър Готлеб, когато Каупъруд обсъждаше с него въпроса и настояваше „Хекелхаймър и Ко“ да гарантират цялата емисия. — Те не са много сигурни. Ако, да речем, получите концесия за петдесет, сто или повече години, акциите ви ще вървят като топъл хляб. Зная къде да пласирам само в Германия акции за петдесет милиона.

Готлеб се държеше крайно благо и умолително.

Каупъруд разбираше това по-добре и от него. Изобщо не го задоволяваше да получи някакво просяшко двадесетгодишно продължение за своите грандиозни замисли, когато градове като Филаделфия, Бостън, Ню Йорк и Питсбърг очевидно на драго сърце отпускаха на своите акционерни дружества концесии за деветдесет и девет години, а понякога и за вечни времена. Големите банки в Ню Йорк и Европа, а също Готлеб и дори Адисън тук, в Чикаго, предпочитаха точно такива концесии.

— За нас е много важно тези концесии да бъдат подновени с петдесет години — повтаряше постоянно Адисън на Каупъруд и такава бе суровата и неприятна истина.

Светилата в правния отдел на Каупъруд, които непрекъснато търсеха някакви вратички в закона, много бързо разбраха колко сериозно е положението. Не след дълго находчивият мистър Джоуел Ейвъри се появи с предложение.

— Обърнали ли сте внимание как процедират законодателните органи в Ню Йорк, щом се появят транспортни проблеми? — попита една сутрин този почтен господин Каупъруд, след като бе поканен да влезе и седне пред великия си господар. Между пръстите му стърчеше недопушена пура, а малката кръгла мека шапка над мрачното му, умно и будно лице и очи му придаваше странно лекомислен вид.

— Не, не съм — отвърна Каупъруд, макар и всъщност да беше забелязал и да бе мислил за това, но не искаше да го съобщава. — Забелязах нещо, но не му обърнах особено внимание. За какво става дума?

— Решено е да бъде създадена комисия от четири-пет души сигурно с клонове в Ню Йорк и Бъфало, която да дава всички нови концесии и да продължава старите със съгласието на местните общини. Тази комисия ще определя размерите на компенсациите, които трябва да се изплатят на щата или града, както и цените на билетите. Ще регулира прехвърлянията по различните линии, издаването на акции и други въпроси от този род. Хрумна ми, че ако всеки път трябва да подновяваме концесиите с такива мъки, защо не се обърнем към законодателните органи на щата и да предложим да бъде създадена такава комисия и тук. И другите акционерни дружества ще посрещнат с радост подобно решение. Разбира се, много по-добре ще е други да го поискат. Защо ние да сме първите?

Мистър Ейвъри погледна тежко Каупъруд, който замислено го наблюдаваше.

— Ще помисля — каза той. — Във вашето предложение може да се крие нещо.