Титан

— Слушай, Джордж, казах ли ти, че ако всичко върви добре с подобренията покрай брега в Куинси, може би ще падне нещо и за нас? Работата е опечена. Вчера в града идва Ед Трусдейл. — При тези думи сенаторът погледна многозначително, сякаш за да каже: „Само без приказки!“ — Ето ти петстотин, преброй ги.

От джоба на жилетката бързо се показват зелени и жълти банкноти, а сенаторът Уейд ги прехвърля и брои. Бърз поглед, изпълнен с разбиране, одобрение, благодарност, възторг, в който се чете: „Това вече е нещо друго.“

— Благодаря ти, Джон. А аз почти бях забравил. Чудесни хора, а? Ако се видиш пак с Ед, поздрави го от мен. А започнат ли споровете за Белвил, обади ми се.

Мистър Уейл беше добър оратор, затова често го молеха да настрои общественото мнение за или против при някоя надвиснала законодателна криза и сега той намекваше с удоволствие точно за такава възможност. О, живот! О, политика! О, необходимост! О, глад! О, ненаситни човешки апетити и желания!

Мистър Саутак беше скромен, любезен, тих човечец — един от онези провинциални шарлатани, които обикновено покровителстват хора с високо положение в деловия свят. И все пак той се справяше добре със своите задачи, бе способен, усърден и изпълнителен агент. Беше добре облечен, на средна възраст — само на четиридесет и пет, самоуверен, смел, приветлив, с набито око за изгодите, без да е студен или отблъскващ, с лека, подвижна и енергична походка и обноски. Притежател на акции, директор на една от местните банки, член на колегията на вестник „Хералд“, мистър Саутак беше важна клечка в своя кръг, много почитана от селските младоци. В нито един законодателен орган на щата не можеше да се намери по-ловък и по-продажен човек от него.

Старият генерал Ван Сикъл потърси Саутак, след като си спомни за него от времето, когато сенаторът бе започнал кариерата си в законодателството. Преговорите проведе Ейвъри. Преди всичко предполагаше се, че във всички начинания в Спрингфийлд сенаторът Саутак защитава интересите на една от най-големите железопътни линии, която пресичаше щата и свързваше Чикаго с южните, западните и източните щати. Компанията притежаваше най-дългите железопътни линии, искаше да продължи своите концесии и в Чикаго, и извън него и участваше активно в политическия живот на щата. По едно странно стечение на обстоятелствата тя беше финансирана главно от нюйоркските банкери „Хекелхаймър, Готлеб и Ко“, макар и връзките на Каупъруд с тях да не бяха още известни. Ейвъри отиде при Саутак, който беше лидер на Републиканската партия в Сената, и му предложи заедно със съдията Дикеншийтс и някой си Джилсън Бикел, адвокат от железопътната компания, да се заеме с обработката на членовете на Сената и Камарата на представителите, та те да подкрепят проекта в управляващата машина на щат Илинойс да бъде въведена обществена комисия като нюйоркската. Ще отбележим, че тази мярка трябваше да бъде допълнена с една малка, но много интересна и важна уговорка, че за петдесет години напред, смятано от деня, в който проектът се превърне в закон, всички компании, притежаващи концесии, ще получат гаранции за правата, привилегиите, и то се знае, за концесиите си. Оправданието беше, че такава радикална промяна като създаването на обществена комисия може да наруши спокойствието и благополучието на акционерните дружества, срокът на чиито концесии изтичаше след години.

Сенаторът Саутак не съзираше нищо кой знае колко лошо в тази идея, макар и естествено да разбираше за какво става дума и кого всъщност ще защитава тя.

— Добре — каза рязко той. — Всичко е ясно, но какво ще получа аз?

— Петдесет хиляди долара, ако мине успешно, десет хиляди, ако не стане нищо, при условие че направите всичко възможно, ако победим, и по две хиляди долара за всеки, когото сметнете за нужно да ви помага. Това достатъчно ли е?

— Напълно! — отвърна сенаторът Саутак.

Глава LV КАУПЪРУД И ГУБЕРНАТОРЪТ