— Разбираш ли накъде бие, Хосмър? — попита Шрайхарт Ханд. — Вижда, че тук, в Чикаго, сме го притиснали към стената. При сегашното положение и с този закон най-малко три-четири години не може да отиде в градския съвет и да поиска концесии за повече от двадесет години. Има още доста време, докато изтече срокът на неговите концесии. Каупъруд знае, че докато изтече този срок, ние ще настроим дотолкова общественото мнение срещу него, че никой, дори и най-продажният градски съвет, няма да посмее да му даде онова, което иска, освен ако той не се съгласи да плати големи обезщетения на града. Стане ли това, край на намеренията му да продаде двестамилионната емисия от акции на Обединената транспортна компания с шестпроцентова лихва. Пазарът няма да го подкрепи. Каупъруд не е в състояние да прави отчисления от двадесет процента за града, да даде безплатни прехвърляния и да плаща шестпроцентова лихва за двестата милиона долара, всички го разбират. Чудесно е намислил да пъхне сто милиона долара в джоба си. Но няма да го направи. Трябва да накараме вестниците да му избият от главата мисълта за обществената комисия. А когато дойде в местния съвет, ще се наложи да плаща на града двадесет-тридесет процента от общия доход, който получава от трамвайните си линии. Ще се наложи да предостави правото на безплатно прехвърляне от всяка своя линия на друга. И тогава ще ни падне в ръцете. Не ми харесва, че насърчавам социалистическите идеи, но просто нямам друг избор. Длъжни сме да го правим. Стига да го изгоним оттук, ще накараме вестниците да млъкнат и хората полека-лека ще забравят всичко, поне можем да се надяваме на това.
Междувременно до ушите на губернатора стигна слухът за „подкупничеството“ — модна дума, която означаваше, че законодателните органи взимат подкупи. Без ни най-малко да е ограничен, нито замесен в кампанията на финансистите против Каупъруд или склонен да се остави да бъде повлиян от яростните нападки срещу този човек, губернаторът все пак се замисли. Той се досещаше смътно за мечтите на Каупъруд. Обвинението, че прелъстява жени, което така често се отправяше сега към трамвайния магнат и което дълбоко възмущаваше ограничените конвенционалисти, изобщо не го смущаваше. В смяната на възрастите той също чувствуваше тайнствената Афродита и нейната магия. Разбираше, че Каупъруд напредва бързо, че не се спира пред никакви препятствия по пътя към своята голяма цел. В същото време знаеше, че сегашният трамваен транспорт в Чикаго в никакъв случай не е лош. Щеше ли да подведе многобройните си избиратели от Илинойс, ако подкрепеше замисъла на Каупъруд? Не беше ли длъжен по-скоро да изобличи пред всички тези хора същинските причини — алчността, ненаситната амбиция, чудовищната лична заинтересованост, и да ги противопостави на безкористния християнски идеал и на демократичната теория на управление?
Когато в борбата за материални ценности се вплете и борбата за идеала, животът придобива особен драматизъм. Тъкмо този идеал е запалил негаснещите сигнални огньове на Троя, той ще отеква вечно йод конските копита в Арбела28
и в топовните залпове при Ватерло. Тук идеалите са били заложени на карта — бляновете на един човек са били противопоставени на върховните копнежи на един град, държава или нация — демокрацията пъплеше, пълзеше, мъчеше се бавно, слепешката да се изправи на крака. Губернаторът разбираше, че в този сблъсък, възникнал в един затворен и осеян с ферми щат с глупави недодялани хора, които танцуват по панаирите под звуците на цигулките, идеалите на един човек се противопоставят на идеалите на останалите хора.След много колебания губернаторът Суонсън реши да наложи вето на законопроекта. Както винаги самоуверен, сигурен в своята логика и в познанията си за хората, Каупъруд си каза, че няма да остави камък върху камък, но ще изтръгне победата, която в края на краищата ще го издигне до престола, създаден от самия него. След като най-напред прокара проекта през законодателните органи, и то с големи мъки, под непрестанния обстрел на вестниците, той почна да изпраща при губернатора различни хора — членове на законодателството на щата, представители на Железопътната компания на Илинойс, членове на други сдружения, но Суонсън бе непреклонен. Той не виждаше начин да утвърди с чиста съвест този законопроект. Накрая, когато един ден седеше в своя служебен кабинет в Чикаго, във фаталната стая в злополучната сграда, която рано или късно щеше да го разори и непрекъснато го потискаше и тревожеше, при него влезе сияещ и самодоволен съдията Нейъм Дикеншийтс, в момента главен адвокат на Северночикагската трамвайна компания. Беше цяла грамада — добре облечен, с гладко лице, с остър, но предразполагащ поглед, той беше олицетворение на разсъдливостта. Суонсън беше слушал много за него, макар и личното им познанство да се свеждаше само до няколко разменени думи.