Титан

— Не зная, може и да е така — каза сериозно Браксмър. — Всичките си познания за бохемите съм почерпил от книгите, които съм чел — например от „Трилби“ и… — той не успя да си спомни друга книга и спря. — Предполагам, че в Париж е така.

Браксмър погледна Беренис за потвърждение и с надеждата тя да му се усмихне.

Непосредствена и състрадателна, Беренис от време на време биваше поглъщана от красотата на мелодиите — ту весели, ту печални, за да бъдат изразени с думи, но намиращи дълбок отклик в душата й. В един момент тя се унесе, скръсти ръце върху коленете си и впи очи в сцената, а Браксмър и Каупъруд се загледаха с вълнение и възторг в леко разтворените й устни и в нежния й профил. След като се отърси от обзелото я вцепенение, Беренис усети, че и двамата я наблюдават, и остана в тази поза още минута, а после въздъхна, сякаш се пробужда от сън. Сега си спомни за това, както и за чувството, което беше пробудила у нея музиката.

— Операта е много хубава — каза тя. — Просто нямам думи. Разбира се, че има такива хора. Всичко това е много по-хубаво от скучното благополучие. Животът наистина е най-красив, когато е трагичен.

Тя погледна Каупъруд, който внимателно я наблюдаваше, после Браксмър, който в този миг си представяше как командва сражение от капитанския мостик на боен кораб. И в ума на Каупъруд нахлуха много спомени за най-тежките му изпитания. Неговият живот беше достатъчно трагичен, за да я задоволи.

— Не мисля, че ми харесва трагичното в живота — намеси се мисис Картър. — Човек се уморява от тъжните случки. В живата ни и без това има предостатъчно драми.

Каупъруд и Браксмър едва-едва се усмихнаха. Беренис се загледа замислено встрани. Разговорите на посетителите, звънтенето на порцеланови прибори и стъклени чаши, сновящите между масите келнери, оркестърът отвличаха вниманието й, както и кимванията и усмивките на някои от влизащите гости, които познаваха Браксмър и нея, но не и Каупъруд.

От една съседна врата, водеща към бара, внезапно се появи пийналата фигура на някакъв явно важен човек с пораздърпани дрехи, с провиснала на едното рамо пелерина, е цилиндър в едната ръка, с леко зачервени очи, издадена презрително напред долна устна и лице, изразяващо дързост, надменност и лукавство, които пияните нехранимайковци придобиват с времето. Той се огледа навъсено и колебливо, после забеляза Каупъруд и неговата компания и се отправи към тях с полурешителните, полунесигурни стъпки на не съвсем трезвия човек. Когато бе точно срещу масата на Каупъруд, към която бяха обърнати много погледи, той внезапно спря, сякаш бе познал някого, после се приближи и сложи весело и непринудено ръка върху голото рамо на мисис Картър.

— Я, здравей, Хати! — подвикна мъжът цинично и подигравателно. — Какво правиш в Ню Йорк? Да не си се отказала от работата си в Луисвил, миличка? Чакай да ти кажа нещо. Откакто ни напусна, не съм имал нито едно, ама нито едно свястно момиче. Ако отвориш и тук дом, съобщи ми, нали няма да забравиш?

Той се наведе над нея със самодоволна и покровителствена усмивка и започна да рови в джобчето на бялата си жилетка за визитна картичка. В същия миг Каупъруд и Браксмър скочиха на крака, разбрали ясно смисъла на думите му. Докато мисис Картър се дърпаше и се мъчеше да се освободи от непознатия, Браксмър (който беше най-близо до него) го сграбчи с ръка, а оберкелнерът и двама сервитьори дойдоха на масата им.

— Какво става тук? Какво направи този човек? — попитаха те.

В това време досадникът, който се хилеше цинично на всички, викна доста силно:

— Пуснете ме! Кои сте вие? Защо, по дяволите, се бъркате в тази работа? Да не смятате, че не зная какво върша? Тя ме познава, нали, Хати? Та това е Хати Стар от Луисвил… можете да я попитате! Имаше един от най-известните… в Луисвил. Защо се вълнувате толкова? Зная си работата. Тя ме познава.

Той не само негодуваше, но и се бореше, и то доста разпалено. Каупъруд, Браксмър и келнерите го наобиколиха, избутаха го в преддверието на ресторанта, а оттам и до изхода и повикаха полицай.

— Арестувайте този човек — настоя решително Каупъруд, щом полицаят се появи. — Той оскърби грубо една дама, моя гостенка. Пиян е, нарушава обществения ред и аз ще го дам под съд. Ето визитната ми картичка. Съобщете ми, ако обичате, къде да се явя.

Той подаде визитната си картичка, а Браксмър, който разглеждаше войнствено непознатия, добави:

— С удоволствие щях да ви пребия. Ако не бяхте пиян, и миг нямаше да се двоумя. Стига да сте порядъчен човек и да имате визитна картичка, дайте ми я. Като изтрезнеете, искам да поговоря с вас. — Той сведе студеното си и решително лице над мистър Бийлс Чадси от Луисвил, щата Кентъки.

— Дадено, капитане — ухили се присмехулно Чадси. — Имам визитна картичка. Нищо лошо не съм направил. Заповядайте. Можете да ме намерите по всяко удобно за вас време — хотел „Бъкингам“. Пето авеню и Петнадесета улица. Имам право да говоря с когото пожелая, където пожелая и когато пожелая. Разбрахте ли?