Титан

По време на летния си престой в Нарънгасет Каупъруд не беше смущаван дълго от присъствието на Браксмър, тъй като той получи специална заповед и трябваше незабавно да се върне в Хампгън Роудс. Но следващия ноември Каупъруд временно отсрочи решаването на трудните си проблеми в Чикаго, замина за Ню Йорк и отиде в апартамента на мисис Картър в южната част на Сентрал парк, където срещна отново лейтенанта, който се появи една вечер в пълна парадна униформа, за да заведе Бервние на бал. С висока фуражка над красивото лице, със златни еполети, с отметнати пешове на пелерината, подплатена с червена коприна, със звънтяща на бедрото му сабя, той излъчваше неподправена и необуздана младежка страст. Притиснат от обстоятелствата — от възрастта, от неуместното си посещение, от неотразимото обаяние на младостта и романтиката, Каупъруд усети непоносима мъка.

Беренис беше много красива в полупрозрачната рокля, очертаваща тялото й. Каупъруд ги погледна от съседната стая, където уж четеше, и въздъхна. Уви, как дори неговата лукавост и предвидливост можеха да надвият потока на живота? Как можеше той да се мери с младостта? Браксмър беше млад, хубав, с обноски. Тази вечер, докато се готвеше да излезе, Беренис сякаш преливаше от младост, надежди и веселие. След малко Каупъруд стана, извини се, че има работа, и побърза да си отиде. Всъщност нямаше никаква работа, прибра се в стаите си в един съседен хотел и потъна в размисли. При такива обстоятелства всеки нормален човек, движен от старомодните понятия рицарство, саможертва, дълг пред по-благородни подтици и така нататък, ще отстъпи пред младостта, ще се съобрази с условностите и ще се оттегли в името на нравствеността и добродетелта. Каупъруд обаче не виждаше нещата в такава морална и алтруистична светлина. „Робувам само на себе си“ — това беше неговият девиз, и колкото и да съчувстваше на любовта на Беренис, пък и на самата любов, той нямаше намерение да отстъпва, докато не се убеди напълно, че за него наистина вече няма никаква надежда. Понякога между него и Беренис настъпваха моменти — едва доловими стъпки към близостта, които го караха да вярва, че не й е чак толкова чужд. В същото време историята с лейтенанта, за която мисис Картър му разказа малко по-късно, не биваше да бъде подценявана. Може Беренис да не беше увлечена по Браксмър, но затова пък той очевидно бе.

— След заминаването си направо я отрупа с писма — каза един следобед мисис Картър на Каупъруд. — Струва ми се, че е от мъжете, които не се спират дори когато им откажат.

— Само такива мъже печелят — отвърна сухо Каупъруд.

Мисис Картър гореше от желание да се посъветва с него. На Браксмър му предстоеше блестящо бъдеще. Тя знаеше за връзките му. След смъртта на баща си щеше да наследи поне шестстотин хиляди долара, ако не и повече. Ами миналото й в Луисвил? Ако се разчуе след време? Нямаше ли да е по-разумно Беренис да се омъжи и така да избегне опасността?

— Сериозен въпрос, нали? — отговори спокойно Каупъруд. — Сигурна ли сте, че е влюбена?

— О, не бих казала, но тези чувства лесно прерастват в любов. Не вярвам да се намери човек, който да накара Беренис да си изгуби ума, толкова е разумна, но тя разбира, че сама трябва да си пробива път в живота, а мистър Браксмър е много подходящ. Познавам братовчедите му, семейство Клифорд Портър.

Каупъруд смръщи вежди. От всички тревоги около Беренис го болеше душата. Чувствуваше, че тя трябва да бъде негова дори с цената на обществен скандал. По-добре да го превъзмогне с него, отколкото да го избегне с някой друг. Случи се обаче така, че му беше спестена жестоката необходимост да действува по този начин.

Представете си ресторанта на голям хотел в Ню Йорк, някъде около полунощ е, след посещение в операта — като домакин Каупъруд беше поканил Беренис, лейтенант Браксмър и мисис Картър. Сега той играеше ролята на безкористен домакин и благожелателен покровител. Обмисляйки как да се отърве от Браксмър, той се държеше с Беренис мило, любезно и изключително внимателно. Изчакваше като същински Мефистофел, наблюдаваше мисис Картър и Беренис, които седяха на първия ред, облечени в екзотични тоалети, с каквито се ходеше по онова време на опера — мисис Картър бе в лимоненожълта коприна и с брилянти, а Беренис в пурпурно и бледорозово и с гребен със скъпоценни камъни в косата. Лейтенантът се усмихваше в своята лъскава униформа, разговаряше любезно, възхищаваше се от певците, шепнеше приятни безсмислици на Беренис, от време на време сочеше на Каупъруд видните личности от флота, които също бяха в залата. После си тръгнаха от операта, поеха с каретата по студените и ветровити улици към „Уолдорф“, седнаха на запазената маса и Каупъруд ги попита какво ще вечерят, поръча виното и се върна в мислите си към музиката на „Бохеми“. Смъртта на Мими, скръбта на Рудолф, изразени чрез прекрасната музика на Пучини, му бяха направили впечатление.

— Този измислен бутафорен свят може и да няма нищо общо с творците, но изразява много добре живота — отбеляза той.