Титан

Беренис едва не трепна, но успя да се овладее и само погледна с безразличие. Малко по-късно нагласи внимателно бинокъла и огледа мисис Каупъруд. Забеляза с любопитство, че на цвят косата на мисис Каупъруд е като нейната — само че малко по-яркочервена. Разгледа леко гримираните й очи, гладките страни и пълните устни, малко подпухнали от пиенето и разгулния живот. Ейлийн е красива, помисли си Беренис, наистина хубава, макар и да бе много по-възрастна от нея. Дали единствено възрастта отчуждаваше Каупъруд от нея, или имаше някакво дълбоко духовно различие? Мисис Каупъруд явно отдавна беше прехвърлила четиридесетте — факт, който не вдъхна на Беренис чувство на удовлетворение или предимство. Това наистина не я интересуваше кой знае колко. Хрумна й само, че жената, която сега тя наблюдаваше, вероятно е отдала най-хубавите години от живота си на Каупъруд — най-светлите дни от своето моминство. А сега той вече й се беше наситил! Край очите и устата на Ейлийн се виждаха малки, внимателно напудрени бръчици. Тя изглеждаше неестествено весела, кокетлива и разглезена. Придружаваха я двама мъже — единият от тях бе известен актьор, човек с отблъскваща красота, с лоша и тъмна репутация, а другият бе млад светски безделник, Беренис не ги познаваше. Получи сведенията от своя кавалер, приказлив младеж, запознат, както се виждаше, малко или повече с веселия живот на града.

— Разправят, че се ползвала с голям успех в бохемските среди — отбеляза той. — Не мислите ли, че е избрала много неподходящ начин, ако се надява да влезе във висшето общество?

— А вие знаете ли, че тя се надява на това?

— Всички признаци са налице — ложа в операта, къща на Пето авеню.

Докато оглеждаше Ейлийн, Беренис донякъде бе озадачена и объркана. И все пак почувствува своето неоспоримо превъзходство. Душата й сякаш се извисяваше над света, в който живееше Ейлийн. От мъжете, които я придружаваха, личеше, че Ейлийн е допуснала грешка — липсваше й светска опитност. При високото положение, което си беше извоювал, Каупъруд без съмнение имаше основание да е недоволен. Жена му не беше вървяла в крак с него или по-точно, не можеше да следва неговия устремен бяг напред, а още по-малко да лети пред него като крилатата победа. Беренис си каза, че ако има такъв мъж, той никога няма да я опознае истински, непрестанно ще се удивява и ще се терзае от съмнения. Грижите и разочарованията нямаше никога да набраздят лицето й. Тя щеше да хитрува и да мечтае, да се крие и да му бяга. А той, който и да беше, щеше да се върти на пета около нея.

Но Беренис все пак беше вече на двадесет и две години, не бе омъжена, нямаше добър произход, дори почвата под краката й беше несигурна. Знаеха го Браксмър, Бийлс Чадси, Каупъруд. Най-малко трима-четирима нейни познати бяха в ресторант „Уолдорф“ в онази съдбоносна вечер. Колко ли време щеше да мине, докато узнаят и другите? Беренис се опитваше да избягва майка си и Каупъруд, да прикрива изобщо положението, като приемаше на драго сърце покани за по-продължителни гостувания и се мъчеше да разбере дали няма да й се открие някаква възможност в изкуството. Намисли да се заеме с живопис, нарисува няколко картини и ги предложи за продан. Платната й се отличаваха с изтънченост, но бяха малко неясни и отвлечени — зимен пейзаж с пурпурни планински върхове, замислен сатир, толкова тежък, сякаш беше от желязо, съзерцаващ потънала в мъгла долина, Мефистофел, който наблюдава скришом молещата се Маргарита, холандски интериор, подсказан й от мисис Батджър, и различни танцуващи фигурки. Флегматичните търговци с мрачна външност й дадоха известна надежда, но изтъкнаха, че картините трудно ще се продадат. Начинаещите художници били много. Пътят към истинското изкуство бил дълъг. Ако тя не се откаже, разбира се, че… Пека видят и други нейни работи. Беренис се насочи към танца.

Това изкуство, разбирано като интерпретация, току-що бе започнало да си пробива път в Щатите и някоя си Алтия Бейкър бе вдигнала голям шум в обществото със своите изпълнения. Решила да достигне или надмине успеха на тази жена, Беренис постави няколко танца. Единият се наричаше „Ужасът“ — пролетна гора, танцуваща нимфа, подгонена и измъчвана от един фавн; вторият — „Паунът“ — бе фантазия за гордото себелюбуване; третият, „Весталката“, бе етюд от римска обредна сцена. След като прекара доста време в Поконоу, където направи костюмите и разработи позите, Беренис повери накрая плана си на мисис Батджър, като подчерта, че ще се радва да се прочуе в това изкуство, което в същото време можеше да реши проблема й с парите.

— Защо говориш така, Беви? — възкликна мисис Батджър. — При твоите възможности? Защо първо не се омъжиш, а след това да се заемеш с танците? По този начин ще привлечеш вниманието върху себе си.

— С това, че съм омъжена ли? Колко смешно! И за кого ме съветваш да се омъжа незабавно?