Титан

— Оставете ме да помисля — каза Беренис с леко блеснали очи и отметна глава. — Това е нещо като предложение, така ли? Нямате право да го правите. Вие не сте свободен и вероятно никога няма да бъдете. Защо да се опитвам да гадая бъдещето?

Тя излезе равнодушно от стаята, а Каупъруд остана, за миг потънал в размисли. Нямаше съмнение, че в известен смисъл беше удържал победа. Беренис не се бе почувствала силно засегната. Сигурно го харесваше и би се омъжила за него, ако не беше…

Ако не беше Ейлийн.

В този миг той пожела по-решително и по-силно отвсякога да бъде наистина свободен. Почувствува, че ако иска някога да притежава Беренис, е длъжен да убеди Ейлийн да му даде развод.

Глава LVII ПОСЛЕДНАТА КАРТА НА ЕЙЛИЙН

Малко след като се настаниха в новата къща, Ейлийн се натъкна за първи път на доказателства за съществуването на Беренис Флеминг. Общо взето, предполагаше, че има и други жени — може би някои от които познаваше — Стефани, мисис Ханд, Флорънс Кокрейн или някои нови, и все пак никоя от тях не посягаше на правата й и тя си позволяваше да живее с донякъде успокоителната мисъл, че нещата не са чак толкова зле, колкото биха могли да бъдат. И наистина, докато Каупъруд бе толкова непостоянен и непрекъснато се хвърляше от едно място на друго, без да попада в клопката на нито една сирена, Ейлийн нямаше защо да се отчайва, понеже в края на краищата го беше пленила с чара си и го държеше чудесно цели десет години — подвиг, който никоя друга жена преди или след нея не беше правила. Може би Рита Солбърг, тази подла твар, щеше да успее! Самата мисъл за Рита й беше противна. Независимо от всичко Каупъруд вече започваше да остарява. Положително щеше да настъпи ден, в който той нямаше да се стреми така към разнообразието или попе щеше да започне да мисли, че не си заслужава да си променя живота. Стига да не намереше някоя жена, някоя Цирцея, която да го обвърже и да го зароби в зрялата му възраст, както бе направила Ейлийн в младините му. В същото време тя живееше в постоянен ужас от едно ново разкритие, което направи твърде скоро.

Веднъж излезе, за да посети едни хора, с които я беше запознал Рийс Грайър. Докато пресичаше Сентръл Парк с новия си френски автомобил, който й беше купил Каупъруд, та тя да му прости прегрешенията, погледът й се зарея към една странична алея, където беше спряла друга кола като нейната. Беше рано следобед и Ейлийн смяташе, че Каупъруд е зает на Уолстрийт. Но ето че той беше там заедно с две жени, които Ейлийн не позна, тъй като колата се движеше бързо. Тя накара шофьора да спре, да отиде при храстите, откъдето можеше да наблюдава добре. Някакъв шофьор, когото Ейлийн не познаваше, надничаше в мотора на красивия автомобил, а съвсем близо, на тревата, стоеше Каупъруд с висока и стройна девойка с коси, червени като нейните. Изразът на лицето й беше замечтан, поетичен и възвишен. Ейлийн не го разбра, но той привлече изцяло вниманието й. Отзад в колата седеше по-възрастна дама и Ейлийн веднага предположи, че тя е майка на девойката. Кои бяха тези жени? Какво правеше Каупъруд по това време в парка? Къде отиваха? Обзета от ужасна завист, тя забеляза върху лицето на Каупъруд усмивка, чийто смисъл знаеше добре. Колко често я беше виждала преди години! Като се постара да не я забележат, тя нареди на шофьора си да следва на безопасно разстояние другата кола, която скоро потегли. Ейлийн видя как Каупъруд и двете дами слязоха пред голям хотел, последва ги вътре, промъкна се зад един параван, седна и започна да ги наблюдава. Попиваше и най-малките подробности от лицето на Беренис — нежно закръглената брадичка, ясните и съсредоточени сини очи, правия нос и червеникавите коси. Повика оберкелнера, попита кои са двете дами и след щедро възнаграждение той моментално й каза всичко.

— Мисис Айра Картър и дъщеря й мис Флеминг, мис Беренис Флеминг. Навремето мисис Картър е била мисис Флеминг.

Ейлийн последва дамите навън и ги проследи с колата до вратата на някаква къща, в която те се скриха заедно с Каупъруд. На следващия ден позвъни по телефона в апартамента им и научи, че дамите наистина живеят в него. След няколко дни на размисъл нае детектив и узна, че Каупъруд е постоянен гост в дома на семейство Картър, че колата, която дамите използват, е негова и стои в отделен гараж, че те наистина принадлежат към отбраното общество. Ейлийн никога нямаше да проследи така внимателно тази нишка, ако не беше погледът, с който Каупъруд бе наблюдавал девойката в парка и в ресторанта — този жаден и влюбен поглед, който говореше сам за себе си.